— Чухте ли последната прогноза? Още ден-два ще е слънчево. В момента екипи търсят мястото на катастрофата, а утре ще пристигнат подкрепления. Ако снегът продължи да се топи, бързо ще открием мястото, на което колата ви е излязла от пътя. А когато това стане, ще можем значително да стесним кръга на търсене на хижата. Опитайте се да не се тревожите — завърши той. — Съпругът ви е знаел, че в старата къща няма нито електричество, нито телефон. Ако пътят до хижата е непроходим, то господин Манинг сигурно си е запалил силен огън и сега очаква да го изведем от затрупаната постройка.
Лий знаеше, че Логан не би постъпил така. Щеше да си проправи път още на следващата сутрин, ако не за друго, то поне от тревога за нея.
— Вероятно сте прав — изрече тя.
— Най-добре е да се връщате в града. Особено ако не искате да закъснеете за пресконференцията.
Съвсем отчаяна, Лий натисна червения бутон за прекъсване на връзката и каза на Брена:
— Детектив Шрадер каза да тръгваме обратно. — Смъкна прозореца на колата и се загледа в заснежените върхари, изпъстрени със зелени точици — вековните борове и ели. Някъде сред тези хълмове бе загубила колата си, съпруга си и почти се бе разделила с живота. Сега имаше чувството, че скоро ще загуби и разсъдъка си.
— Добре ли си? — внимателно попита приятелката й.
— Да — излъга тя. — Всичко ще се оправи — добави и се опита сама да повярва в думите си. — Логан е в безопасност. Някой ден всички ще се смеем на тази случка.
На около два километра зад тях във форд без регистрационни номера Шрадер погледна Сам Литълтън:
— Тя се връща вкъщи. — Минута по-късно блейзърът се размина с тях. Шрадер се втренчи в огледалото за обратно виждане и проследи с поглед шевролета, докато колата не се изгуби зад един завой. След миг полицаят направи обратен завой и престана да следва колата на бродуейската звезда. — Като си помисля колко пъти се разминахме с тях по пътищата, направо не ми се вярва, че не ни забелязаха — подхвърли със самодоволна усмивка.
— Шевролетът им е единствената чиста кола в Кетскилс — измърмори Сам, изучавайки картата в скута си, картата, която Лий Манинг им бе нарисувала във вторник. — Всички останали си приличаме като две капки вода — мръсни сме. — Тя въздъхна и сгъна картата, после я прибра в плик за събиране на доказателства. — Сякаш се опитваше да проследи пътя, така както ни го описа на нас. После, около обяд, започна да претърсва същия маршрут, само че разшири кръга.
— Да, а след това започна просто да разглежда. Досетила се е, че може да я проследим, и е решила да ни поизмъчи. Дължиш ми четвърт долар, между другото.
Шрадер протегна длан и колежката му учудено погледна самодоволното му изражение.
— За какво?
— Защото ти казах, че това преследване няма да ни доведе до нищо, но ти реши, че от всеки храст може да изскочи зайче.
— Наречи ме подозрителна, но когато видя зле наранена жена, която вероятно е отчаяна, да слиза от линейката си на пуст паркинг и да се качва в кола, която вместо на юг се отправя на север, любопитството ми просто се възбужда.
— Плащай — настоя Шрадер и зашава с пръсти. — Искам си центовете.
— Ще ти ги приспадна от седемте долара и трийсет и трите цента, които ми дължиш за бонбончетата и колите, с които ме изръси по време на това пътуване.
— Какво? — възкликна той и я изгледа сърдито. — Литълтън, не ти дължа седем долара и трийсет и три цента, а шест долара и трийсет и три.
Сам се засмя:
— Така е. И не го забравяй.
Единадесета глава
Триш Лефковиц ги чакаше във външното фоайе на апартамента. Малко преди началото на пресконференцията Брена и Лий слязоха от асансьора и Триш ужасено възкликна:
— Изглеждаш ужасно. — Хвана Лий за ръката. — Което, от една страна, си е направо идеално. — Както винаги тя мислеше за имиджа й и за влиянието над медиите. — Щом те зърнат, репортерите ще се смилят и ще ти помогнат.
Лий едва я чу. Оглеждаше елегантното фоайе с черен мрамор, изящните гравюри по старинните масички, тапицираните с коприна столове стил Луи XIV. Всичко си беше същото, както когато излезе в неделя сутринта. Само че сега Логан го нямаше в живота й. Значи нищо вече не бе същото.
От далечния ляв ъгъл на помещението имаше скрита врата, отиваща право към кухнята. Трите жени се запътиха към нея. Хилда носеше поднос с чаши и едва не го изпусна, когато зърна Лий.
— О, госпожо Манинг… О, Боже, о…
— Добре съм, Хилда. Просто трябва да се среша — рече и щателно свали палтото, което Брена й бе донесла. Като чу глъчката, долитаща от дневната, в жилището й явно се събрали доста репортери.