Споменът за онова, което последва, бе ужасяващо жив: издуването на въздушните възглавници, писъкът на потрошен метал, пръскащото се стъкло. Мерцедесът изхвърча през мантинелата и се запремята по стръмния насип. Блъсна се в стволовете на няколко дървета, сетне се заобръща по някакви камъни с оглушителни трясъци, които внезапно престанаха, и петте тона смазана стомана рязко се заковаха на място.
Притискана от колана, Лий висеше надолу с главата като замаян прилеп, а около нея избухваха светлини. Ослепителна светлина. Разноцветна светлина. Жълта, оранжева, червена. Експлозии!
Ужасът нахлу във вените й и изостри сетивата й. Тя напипа закопчалката на колана, натисна я и разтреперана се строполи на тавана на преобърнатата кола, опитвайки се да пропълзи през счупения страничен прозорец. Кръв, лепкава и топла, се стичаше по ръцете и краката й, пареше в очите й. Палтото беше прекалено голямо за отвора на прозореца и тя го смъкна. В този миг онова, което досега бе задържало колата стабилна, внезапно поддаде. Лий чу писъка си, когато мерцедесът тръгна напред, преобърна се и полетя някъде надолу. Най-накрая с пронизителен плясък се вряза в сковаваща костите ледена вода.
Лий лежеше в болничното си легло и споменът от падането във водата накара сърцето й да забие силно. Секунди, след като падна в езерото, колата започна да потъва като камък и със сърце, сграбчено от смъртен страх, тя се опита да се хване за всичко, което й се изпречи. Зърна широк отвор над главата си и въпреки че дробове й горяха за глътка въздух, събра сетни сили и заплува към повърхността. Стори й се, че е минала цяла вечност, когато най-сетне мразовитият въздух я блъсна в лицето и тя задавено си пое въздух.
Опита се да плува, ала с всяко вдишване режеща болка пронизваше гърдите й, а движенията на тялото й бяха прекалено вяли и некоординирани, за да се придвижи на повече от половин метър напред. Продължи да се мята в ледената вода, но тялото й започна да се вкочанява и нито паниката, нито желанието й да се спаси, не успяха да й вдъхнат достатъчно сили да плува. Главата й вече се отпускаше под повърхността, когато ръката й напипа нещо твърдо и грапаво — дънер на дърво. Сграбчи го и осъзна, че спасителният сал всъщност не се движи. Тя се напрегна и малко по малко се изтегли отгоре му, първо до кръста, после извади и вцепенените си крака от ледената вода.
Трепереща, със сълзи на очи от облекчение, Лий се загледа в снежната пелена и се опита да открие откъде мерцедесът бе минал сред дърветата, за да падне във водата. Нищо не се виждаше. Не се виждаше и надвисналата скала или хребетът, от който колата бе полетяла надолу. Тя усещаше само вцепеняващия костите студ и виждаше единствено чепатите клони, които я удряха, докато се опитваше да пълзи нагоре по склона към шосето, за което не бе сигурна дали е там.
Почти не си спомняше как успя да се добере до върха и как се сгуши върху нещо плоско и мокро. След това всичко бе като мъгла. Всичко, с изключение на странна заслепяваща светлина и мъж — мъж, който я ругаеше.
Настойчив мъжки глас рязко върна Лий в настоящето:
— Госпожице Кендал? Госпожице Кендал, извинете, че ви будим, но се налага да разговаряме с вас.
Лий отвори очи и безизразно се втренчи в мъжа и жената, застанали край леглото й, преметнали дебели зимни якета през ръка. Мъжът беше около четирийсетгодишен, нисък, набит, с черна коса и смугла кожа. Жената бе много по-млада от него, малко по-висока и много красива. Дългата й тъмна коса беше вързана на опашка.
— Аз съм детектив Шрадер от полицията в Ню Йорк — представи се мъжът. После добави: — А това е детектив Литълтън. Искаме да ви зададем няколко въпроса.
Лий се досети, че искат да я разпитат за катастрофата, ала се чувстваше прекалено отпаднала, че да си я припомня два пъти — веднъж заради тях и втори път заради Логан.
— Можете ли да изчакате, докато съпругът ми се върне?
— Да се върне откъде? — попита детектив Шрадер.
— Оттам, където е в момента.
— Вие знаете ли къде е той?
— Не, но сестрата отиде да го доведе.
Мъжът и жената се спогледаха.
— Сестрата беше инструктирана да ни извика веднага щом дойдете в съзнание — обясни й детективът. После без заобикалки попита: — Госпожице Кендал, кога за последен път видяхте съпруга си?
Лошо предчувствие обзе Лий.