— Вчера сутринта, преди да тръгна за планината. Трябваше да отида при него след края на дневното представление, но така и не стигнах.
— Вчера беше понеделник, днес сме вторник — внимателно и каза Шрадер. — Тук сте от шест сутринта вчера.
От страх тя забрави болките в нараненото си тяло.
— Къде е съпругът ми? — попита, повдигайки се на лакти, задъхвайки се от болката в ребрата. — Защо не е тук? Какво става? Какво се е случило?
— Вероятно нищо — бързо я прекъсна Литълтън. — Всъщност той сигурно е загубил ума и дума от притеснение и се чуди къде сте. Проблемът е, че не успяхме да се свържем с него и да му кажем къде сте и какво ви се е случило.
— Откога се опитвате да го намерите?
— От вчера сутринта, когато нюйоркският патрул ни помоли за помощ — намеси се Шрадер. — Незабавно изпратихме полицай в дома ви в Горен Ийст Сайд, но там нямаше никого.
Детективът спря за малко, сякаш за да се убеди, че Лий слуша внимателно думите му, после продължи:
— Полицаят е говорил с портиера ви и е разбрал, че имате домашна помощница на име Хилда Брунер, затова го помолил да му се обади веднага щом тя пристигне.
— Говорихте ли вече с Хилда?
— Да. — Той извади от джоба на бархетната си риза бележник. — Портиерът е видял госпожица Брунер да влиза в сградата в четиринайсет и двайсет същия следобед. Свързал се е с полицай Пъркинс, който в петнайсет без двайсет се върнал там и разговарял с госпожица Брунер. За съжаление тя не е знаела къде точно сте планирали да прекарате неделната вечер. Пъркинс помолил госпожица Брунер да прослуша съобщенията на телефонния ви секретар. Имало седемнайсет съобщения в периода от неделя тринайсет и четиринайсет до понеделник четиринайсет и трийсет и пет, но нито едно не е от съпруга ви. — Шрадер затвори бележника си. — Опасявам се, че до настоящия момент не успяхме да свършим кой знае какво. Обаче кметът и капитан Холанд ви уверяват, че ще ви окажат съдействие с всички средства. Затова сме тук.
Лий се отпусна на леглото и се опита да проумее създалата се объркана ситуация.
— Не познавате съпруга ми. Ако е смятал, че съм в беда, непрекъснато щеше да звъни вкъщи. Щеше да се свърже с щатската полиция, с губернатора и с всяко полицейско управление в радиус от сто километра. Щеше сам да тръгне да ме търси. Нещо му се е случило, нещо ужасно, за да не…
— Измъчвате се с прекалено много предположения — рязко я прекъсна Литълтън. — Може да не е имал възможност да се обади или да излезе да ви търси. Бурята остави без електричество и телефони много селища. Авариите още не са отстранени. Натрупа се почти половин метър сняг. На места преспите надвишават два-три метра, а засега снегорините са разчистили само главните пътища. Провинциалните шосета наоколо са почти непроходими.
— В хижата няма електричество, нито телефон, но Логан има мобилен — прекъсна я Лий, чието притеснение нарастваше с всяка изминала секунда. — Той винаги го носи със себе си, но не се опита да ми се обади или да ме предупреди да си стоя вкъщи, въпреки че няма начин да не е знаел в каква буря тръгвам. Това не е типично за него. Той щеше да се опита да ми се обади!
— Най-вероятно не е можел да използва мобилния си телефон — успокои я с усмивка Литълтън. — И моят не работи добре тук. Казвате, че в хижата няма телефон, но дори и мобилният на съпруга ви да е работил, господин Манинг може би е решил да го остави да се зарежда в колата, вместо да го взима вътре. Бурята връхлетя ненадейно. Ако съпругът ви си е почивал или се е занимавал с нещо, когато е паднал снегът, може би е било прекалено късно да отиде до колата си за мобилния телефон и едва тогава е разбрал, че е възникнал проблем. Преспите са направо чудовищни!
— Може би сте права — съгласи се Лий и се вкопчи в теорията на красивата жена, че съпругът й е добре и че просто не е успял да използва клетъчния си телефон заради снега.
Шрадер извади химикалка от джоба си и отново отвори бележника.
— Ако ни кажете къде е хижата, ще отидем да огледаме.
Тя се втренчи в детективите, тревогата отново я обзе.
— Не знам. Логан ми нарисува карта, за да я открия. Няма адрес.
— Добре. Къде е картата?
— В колата ми.
— Къде е колата ви?
— На дъното на едно езеро или изкоп, близо до мястото, където ме откриха. Чакайте, мога да ви начертая карта — сети се тя и посегна към химикалката и бележника на Шрадер.
Ръката й трепереше от напрежението и слабостта, докато правеше чертежа, после направи втора скица и каза:
— Мисля, че втората е по-точна. Логан ми беше написал бележки към картата — добави тя и обърна на чиста страница, за да се опита да напише указанията за полицаите.