Двайсет и първа глава
На третия етаж се помещаваше огромната полицейска зала, натъпкана с метални бюра и шкафове с документи, използвани от трите смени през денонощието. Тук винаги гъмжеше от хора и кипеше усилена дейност. В съботния следобед не бе по-различно. Някои от детективите пишеха докладите си, други звъняха по телефона, а двама полицаи, разследващи обир, разпитваха група възмутени туристи, очевидци на инцидента. Имаше дори млада жена с дете, която подаваше оплакване срещу съпруга си.
Бившият кабинет на лейтенант Ънгър бе в дъното на коридора, точно срещу залата.
Когато двамата с Шрадер влязоха в кабинета, Маккорд не бе там, ала лампите светеха и промяната, настъпила в стаята, ясно показваше, че има нов обитател. Също като останалите неизползвани помещения в участъка полицаите бързо бяха намерили начини да го пригодят за нуждите си. Преди появата на Маккорд кабинетът бе място за срещи, място, където да си изядеш сандвича на спокойствие, а също и склад за изпочупено оборудване и разнебитени мебели. Сега обаче всичко се бе променило.
Изчезнали бяха портретите на кмета, на полицейския комисар и на губернатора, които Сам бе виждала на стената зад бюрото. Изчезнали бяха и всички почетни грамоти, дипломи и паметни плочи, които покриваха останалите три стени от помещението. Старата коркова дъска за съобщения, която стоеше отляво на бюрото, беше изчезнала заедно с всички бележки и кабарчета, закачена за нея. Оцеляла бе единствено черната дъска, но бе почистена до блясък. Тесният дървен парапет под нея вече не бе претрупан с мръсни гъби и с тебешири. Сега там имаше само една кутия с тебешири, а нова и чиста гъба стоеше в средата на чистото парапетче.
Единствените мебели в кабинета бяха металното бюро, поставено срещу вратата, и двата стола пред него. Имаше още тясна маса и два стола до стената отляво.
— Май Маккорд обича реда повече от Ънгър — прошепна Шрадер, докато се настаняваха на столовете пред бюрото.
„Меко казано“ — помисли си Сам. Столовете и бюрото не само бяха изтъркани до блясък и пренаредени, но и бяха така поставени, че ръбовете им да са успоредни на стените. Масата зад бюрото на Маккорд бе разтребена и сега върху нея имаше само два компютъра — лаптоп, който явно бе на Маккорд, а другият, старомоден и огромен, очевидно бе собственост на участъка. Лаптопът бе точно зад облегалката на стола и на синкавия му примигващ екран се виждаше отворен прозорец изписани две думи: „Въведете парола“. По-големият компютър бе изместен вляво и беше изключен. Върху бюрото на Маккорд имаше четири купчинки с папки, подредени педантично в четирите ъгъла, а етикетите на папките от всеки куп бяха в различен цвят от другите. В средата, точно пред въртящия се празен стол, бе оставена една жълта тетрадка, а върху нея лежеше току-що подострен жълт молив. Под тетрадката имаше още две папки.
Сам нямаше да бъде толкова изненадана от обстановката, ако Маккорд се бе опитал да пренареди и подреди кабинета си, за да му бъде по-приятно по време на разследването за седмица — две или дори повече. Явно обаче той не се опитваше да постигне такъв ефект. Никъде не се виждаше дори една снимка на съпругата му или на децата му, нямаше любима чаша за кафе или преспапие, нямаше нищо лично. Липсваше дори и табелката с името и длъжността, която всеки полицай слагаше на бюрото, което заемаше, и която детективът винаги носеше със себе си при всяко следващо назначение.
Въпреки легендите, които току-що бе изслушала за геройствата и подвизите на Маккорд, Сам реши, че любимецът на Шрадер или е превзет, придирчив паникьор, или е абсолютен невротик. Тъкмо се навеждаше да му каже това, когато случайно зърна името върху една от папките под жълтата тетрадка и разбра, че Маккорд е проучвал личните им служебни досиета.
— Шрадер, първото ти име, да не би да е… Малкълм?
— Да не би да приличам на някакъв си Малкълм? — възмути се той и Сам се досети, че той не харесва името си.
— Малкълм е много хубаво име. Защо не ти харесва? Приеми го — ти си Малкълм Шрадер.
— В такъв случай ти трябва да си Сам Литълтън — прекъсна ги Мичъл и бързо влезе в кабинета си.
Изненадана, Сам скочи на крака, за да се ръкува с Маккорд.
— И ако дотук бях прав, то значи моето име е Маккорд. — Той припряно им кимна да седнат, настани се на мястото си и вдигна телефонната слушалка. — Само едно обаждане и се заемаме за работа.