Сам си отдъхна, че ще има минута-две да си събере мислите. Погледна изсеченото лице на Маккорд и белега на едната му буза и веднага изостави идеята за придирчивостта. Въпреки всичко обаче не можеше да намери подходящи думи, за да го опише. Нищо у него не оправдаваше магнетичното въздействие, което имаше върху околните. Маккорд бе висок и се движеше с пъргавината на човек в идеална физическа форма, ала бе прекалено слаб. Беше около четирийсет и пет годишен, но косата му бе побеляла. Беше подстриган като Джордж Клуни. Бе добре облечен, особено за детектив. Кафявите му панталони бяха добре изгладени, коженият колан бе в подходящ оттенък на кафявото, а бежовото му поло бе безупречно. Единственият недостатък на облеклото му бе, че кафявото му сако му бе прекалено широко в раменете.
Сам знаеше, че всичко това е без значение, тъй като човек не можеше да бъде преценен само по дрехите. Лицето на Маккорд обаче я объркваше. Имаше бронзов загар, което означа ваше не само че Маккорд разполагаше с пари, но и че обичаше да прекарва дни наред по плажовете в тропиците. Явно бе, че има пари, но иначе нищо в това лице с остри черти не говореше за леност. Освен белега на дясната буза лейтенантът имаше и назъбен белег, разсичаш дясната му вежда, както и дълбоки бръчки около устните и на челото.
Лицето на Мичъл Маккорд не бе нито младолико, нито красиво. Всъщност за красота въобще не можеше и дума да става. Ала то излъчваше такава самоувереност и напомняше за толкова много ужасяващи преживявания, че за Сам то бе най-чаровното и най-загадъчно мъжко лице, което някога бе виждала.
След като следващото, което й хрумна, бе, че съжалява, задето не си е измила косата и не се е облякла по-добре, Сам се намръщи объркано и реши да се вземе в ръце.
Маккорд приключи разговора си, затвори и веднага заговори на Шрадер, което означаваше, че приема старшинството му по ранг.
— Добре, сега ме запознайте с фактите. Бавно и обстойно, за да знам какво се е случило до момента. — Той погледна към Сам и добави: — Ако Шрадер пропусне нещо, веднага се намесвай. Не крийте нищо от мен, нищичко. Без значение колко е маловажно.
Сетне млъкна и взе жълтата тетрадка и молива, извъртя се на стола си странично към Саманта и Шрадер и зачака. Щом Шрадер заразказва, той моментално започна да си води бележки.
Сам наблюдаваше лицето му, движенията му и лъснатите до блясък обувки. Сетне посвети цялото си внимание на разказа на колегата си и почти успя да забрави колко привлекателен е Мичъл Маккорд. Дотолкова се съсредоточи в думите на партньора си, че когато Маккорд изстреля първия си въпрос към нея, тя не се притесни и спокойно и съсредоточено му отговори.
— В болницата повярвахте ли на госпожа Манинг, че се е запознала с Валенте едва преди няколко вечери на партито? — попита я той.
— Да.
— Тогава вярвахте ли, че тя наистина е разтревожена за съпруга си?
— Да — повтори Сам и кимна утвърдително.
— Сега, когато смяташ, че лъже, сещаш ли се за нещо, макар и малко, което я е издавало… ако въобще си внимавала за нещо такова.
— Не…
Той долови колебанието й и веднага попита:
— Но какво?
— Но не съм убедена, че се преструва — отвърна Сам. — Първия път, когато я видяхме в болницата, бе упоена, объркана и дезориентирана, но искаше да повикаме господин Манинг, сякаш наистина вярваше, че той е наблизо. На следващата сутрин вече бе на себе си, но беше паникьосана и се опитваше да се овладее. Не изглеждаше да се преструва на уплашена заради нас, а тъкмо обратното.
— Наистина ли? — попита той, ала Сам усети, че не й вярва.
След като зададе още десетки въпроси на Шрадер и вече нито един на нея, Маккорд най-сетне свърши с бележките и остави тетрадката. После отключи чекмеджето на бюрото и извади кафеникав плик за доказателства, надписан от Харуел и после доставен на капитан Холанд по изричната заповед на Шрадер. Маккорд извади отвътре найлоновото пликче, в което бе картичката с почерка на Валенте. Усмихнат, той я прочете на вас:
— „На празненството ти в неделя ми беше по-трудно, отколкото очаквах, да се преструвам, че не те познавам.“
Все още усмихнат, той се обърна към Сам:
— Ти си решила, че към кошницата с крушите е имало бележка от предполагаемия й преследвач, и затова си поискала да я откриеш, нали?
— Да.
— Защо нещо около крушите ти се стори съмнително?
— Защото Лий Манинг спомена, че винаги закусва това и че съпругът й се е шегувал с нея. Кошницата с крушите бе изискан и скъп подарък и предположих, че който ги е изпратил, е бил наясно с навиците на актрисата.
— А не ти ли хрумна, че съпругът й ги е изпратил? Той изчезва мистериозно и внезапно тя получава кошница круши без картичка. Можеше да е нещо като шега между двамата. За това сети ли се?