— Какви бележки?
— Ориентири, за да ми е по-лесно да разбера дали съм на прав път.
Когато свърши, подаде бележника на Шрадер, но заговори на колежката му:
— Може да не съм преценила разстоянието правилно. Не съм сигурна кое според картата на мъжа ми е осем десети от километъра след старата бензиностанция, след която да завия надясно, или пък колко е шест десети от километъра. Пък и нали валеше сняг — оправда се тя. Сълзите я задавиха. — И не успях да открия някои от ориентирите.
— Ние ще ги открием, госпожице Кендал — механично каза Шрадер, затвори бележника си и го напъха в якето. — Кметът, комисарят и капитанът ни ви пожелават бързо оздравяване.
Лий извърна глава, за да скрие сълзите си.
— Детектив Шрадер, ще ви бъда благодарна, ако се обръщате към мен с госпожа Манинг. Кендал е артистичният ми псевдоним.
Докато се качат в асансьора, детективите мълчаха, но щом вратите се затвориха, Шрадер заговори:
— Сигурен съм, че той е тръгнал да я търси във виелицата. Ако съм прав, вече е станал на ледена шушулка.
Саманта Литълтън си помисли, че има и други, не така плашещи обяснения за отсъствието на Логан Манинг, но не си струваше да спори. Колегата й беше в отвратително настроение вече втори ден, след като Холанд го отстрани от убийствата, които разследваше, за да го изпрати с нея в Маунтинсайд. Не можеше да вини Шрадер за яда и обидата, които чувстваше, заради това, че го бяха направили „бавачка на звездата“, както той го наричаше. Шрадер беше работохолик, упорит и отдаден на службата си като детектив в отдел „Убийства“, и беше известен с това, че разкрива почти всичките си поверени случаи. Сам обаче бе нова в отдела, всъщност се бе прехвърлила преди две седмици в Осемнайсети участък и бе назначена временно да работи с него, докато партньорът му е в болнични. Разбираше и донякъде споделяше раздразнението на Шрадер за неразрешените дела, които се трупаха на бюрата в Осемнайсети, ала се гордееше със способността си да се справя с раздразнението, без да го излива върху хората. Мъжкарските изпълнения, избухванията, гневът и сприхавостта, като тези, които колегата й демонстрираше вече два дни, й се струваха забавни, незрели и понякога леко дразнещи.
Саманта си беше избрала кариера в област, доминирана от мъжете, много, от които все още отхвърляха навлизането на жените в онова, което смятаха за своя територия. За разлика обаче от другите жени в полицията Сам не изпитваше нужда колегите й да я приемат и нямаше абсолютно никакво желание да им доказва, че може да се състезава с тях. Знаеше, че може да го направи.
Бе израснала сред шест по-големи братя и още на десетгодишна възраст бе открила, че когато някой от тях я блъсне, е напълно безсмислено да се опитва да му го върне със сила. Много по-лесно и много по-приятно бе просто да се отдръпне и после да му подложи крак.
Когато порасна, се научи да превръща тази тактика в психологическа и вече беше още по-лесно, понеже повечето мъже се поддаваха на чара на красивото й лице и правеха глупавата грешка да я смятат за наивна сладурана. Фактът, че мъжете я подценяваха, никак не тревожеше Саманта. Напротив, забавляваше я и й даваше предимство.
Въпреки всичко това тя харесваше и уважаваше повечето мъже. Ала освен това те й бяха ясни и тъкмо заради това оставаше невъзмутима при всичките им слабости и палячовщини. Почти нямаше нещо, което да кажат или да направят, за да я ядосат или да я шокират. Беше оцеляла след живота си с шест по-големи братя. Вече бе видяла и чула всичко.
— Мамка му! — изведнъж изпсува Шрадер и блъсна с длан стената на асансьора.
Сам продължи да закопчава якето си. Не го попита какво става. Той беше мъж, който току-що беше изпсувал и ударил каквото му бе под ръка. Значи сега се чувстваше длъжен да обясни необяснимото. И той, естествено, направи точно това:
— Трябва да се върнем горе. Забравих да я попитам каква кола кара мъжът й.
— Бял джип „Чероки“, чисто нов и регистриран на името на „Манинг Дивелъпмънт“ — поясни Сам и извади ръкавиците от джобовете си. — Преди малко се обадих в отдела за моторните превозни средства в случай, че госпожа Манинг не може да се спомни, след като се събуди.
— Обадила си се в отдела по мобилния си телефон ли? — заяде се той. — Онзи, дето не работи добре тук, в планината?
— Същият — отвърна тя с усмивка, докато вратите на асансьора се отваряха. — Госпожа Манинг имаше нужда от някакво обяснение за отсъствието на съпруга си и това бе най-правдоподобното, което ми хрумна.
Фоайето на болницата бе пусто, ако не се брояха двамата мъже, които чистеха пода. Шрадер повиши глас, за да се чува над рева на машините: