Двайсет и четвърта глава
След откриването на хижата на Литълтън и Шрадер им отне само час, за да издействат местните власти да им дадат копия от плащаните данъци с името на собственика и последния му известен адрес.
Следващите два дни минаха в опити да открият единствения останал жив наследник на собствеността — внук на предишния собственик, който бе на почивка с яхтата си около Карибските острови. В неделя сутринта той най-сетне отговори на обаждането на Шрадер, като се свърза с него по радиостанцията на яхтата. Каза на детектива всичко, което можеше да се сети за собствеността на дядо си в Катскилс, включително и за тесния гараж, изграден в хълма зад къщата. Замислен като бомбоубежище, гаражът бе издълбан в самата скала и таванът му бе подпрян с големи греди. По стените имаше рафтове с консервирани храни.
След това обаждане местният шериф бързо откри входа на бомбоубежището — гараж. Вратата се отваряше навън и снегът пред нея се затъркаля като лавина по хълма. Налагаше се мястото да бъде разчистено, преди да се влезе вътре. След като цял час отстраняваше снега, шерифът най-сетне отвори вратата достатъчно широко, че да огледа с помощта на фенерчето си мрачния гараж.
Пред лъча на фенерчето изведнъж изскочиха лъскави хромирани букви — „Джип“.
Двайсет и пета глава
В четири часа следобед, един час след откриването на джипа, Шрадер взе Сам от апартамента й, ала когато пристигнаха в хижата, патологът и специалистите от отдела по криминалистика вече ги очакваха. Шрадер спря колата на главния път зад няколко паркирани полицейски автомобила. Сам първа заслиза по снежния тунел, а той я последва по пътеката, отъпкана от тежките ботуши на полицаите.
Хижата бе в самото подножие на залесен хълм. От прозорците се разкриваше красива гледка към притихналата планина. Гаражът се намираше точно отзад, от другата страна на хълма.
— Кой да се сети, че има дупка в сърцето на проклетата планина? — каза Шрадер, докато заобикаляха хижата на път към гаража.
Маккорд стоеше пред отворената врата и наблюдаваше как полицаите обикалят тясното пространство, събират проби и снимат всичко необходимо. Още двама полицаи стояха зад него и чакаха реда си да влязат вътре и да си свършат работата.
— Какво става? — обърна се Шрадер към Маккорд.
Лейтенантът понечи да отговори, ала тъкмо в този миг се появи патологът — огромен мъж с розови бузи и пухкави сини ушанки на главата си. Хърбърт Найлс — патологът, реши, че въпросът е насочен към него, и затова весело отговори на детектива:
— Имаме труп, Шрадер. Хубав, идеално запазен труп. И всичко това благодарение на отвратителния студ тук. Това място е като хладилна камера. Не е такъв красавец, какъвто е бил приживе. Видях го на снимката на шофьорската му книжка. Обаче определено е Логан Манинг.
Докато обясняваше, той се наведе над жертвата и внимателно взе проби от ръцете на Логан Манинг. Патологът използваше специалните лепкави тампони, с които се взимаха пробите за следи от азотни киселини, откривани в изгорелия барут по ръцете на убийците.
— Налице е огнестрелна рана в дясното слепоочие, която на пръв поглед е дело на самия Манинг.
Сам заобиколи отпред и за пръв път видя отпуснатото тяло, смъкнало се от седалката напред към волана. Стъклото на прозореца до главата на жертвата бе изпръскано с кръв. Прозорецът откъм седалката до шофьорското място бе наполовина отворен.
— Открито ли е оръжието? — Шрадер подсети Хърбърт да продължи с разказа си.
— До крака на жертвата има револвер трийсет и осми калибър, с който наскоро е стреляно. В барабана има две празни отделения… — Патологът млъкна за минута, докато прибираше лепкавите тампони в пликовете за доказателства и докато записваше точно от коя част на ръката е взел съответните проби. — Куршумът е бил един и е проникнал през черепа отдясно. Излязъл е отляво, пръснал е прозореца до главата на шофьора и се е забил в стената.
— Ами вторият патрон? — попита отново Шрадер.
— Мисля, че на всички ни е ясно, че не го е изстрелял, след като се е застрелял в главата. Иначе това щеше да означава, че първия път не е уцелил. По-вероятно е, а това е и моята теория, че първият патрон е бил изстрелян преди година по някоя бирена кутия.
Откакто се бе прехвърлила в отдел „Убийства“, Сам бе работила само с двама патолози, които бяха напълно лишени от чувство за хумор, също като работата, която вършеха. Хъшбърт Найлс беше шеф на отдела по патология и въпреки че бе разговорлив и многословен, той бе дори по-съвестен от подчинените си. Сам погледна Маккорд, ала той следеше другите полицаи, които вече не правеха снимки, а инспектираха старите консерви и кутиите по металните стелажи. Явно търсеше гилзата от втория куршум.