— Колко успокоително! — саркастично рече Къртни.
— Е, ако ти кажа следното, може би ще се успокоиш… — добави Джо и — и намигна. — Онзи ден в планината полицаите казаха на госпожа Манинг да чака горе на пътя, докато проверят какво става в хижата. Но тъй като никой не се върна да ни каже какво става, Валенте вдигна госпожата на ръце и я пренесе до хижата. После отново я взе на ръце и я върна горе при колата. Когато е край нея, се превръща в истински сър Галахад.
— Наистина ли? — развълнува се Къртни. — Колко… интересно.
— Ще ти се обадя, когато разберем нещо за господин Манинг — обеща Джо и тръгна към дневната.
Вместо да излезе през вратата, водеща към фоайето, Къртни тихо застана на прага на кухнята и се облегна на касата на вратата. Взря се във високия, мускулест мъж, който тъкмо слизаше по стъпалата във фоайето. От онова, което бе чела във вестниците и бе гледала по телевизията, знаеше, че Майкъл Валенте умее умело да се изплъзва на журналистите, също както и да се изплъзва от дългата ръка на закона.
Той определено бе „под светлината на прожекторите“, особено сега. Къртни вече знаеше някои „нови и необичайни“ неща за него. Като обект на интервю той можеше да се окаже много по-интересен от папата или президента.
Момичето наблюдаваше загадъчната усмивка на мъжа, когато той протегна ръце към Лий и рече:
— Тревожех се за теб.
Стомахът на Къртни се сви, когато Майкъл заговори. Имаше невероятен глас, дълбок и вълнуващ. Ако не си бе избрал да прави кариера като престъпник, можеше да работи в радиото или в телевизията.
Джо се върна в кухнята и Къртни му направи място да влезе. Бодигардът носеше голямата картонена кутия, която Валенте му връчи, щом пристигна. Под мишница О’Хара държеше кафяв плик и Къртни се досети, че вътре има бутилка с някакъв алкохол.
— Я, ти още ли си тук? — изненада се той.
— Сега тръгвам. Исках да го огледам този Валенте — отвърна тя и заедно с Джо отиде до бар — плота. — Какво има в кутията?
— Не знам. — Той я остави на плота. — Обаче предполагам, че е пица.
— Донесъл й е пица? — възкликна момичето и тихо се засмя. — Пица? Има хеликоптер и цял квартал в Ню Йорк. По-скоро бих си го представила на натруфена вечеря в „Льо Сирк“, където салфетките по масите са придържани от безвкусни диамантени гривни.
— Наистина ли? Ти сигурно знаеш за него повече от мен. — Не знам нищо за него, но ще го проуча. — Повдигна капака на кутията и потрепери отвратена:
— Уф!
Джо, който се опитваше да включи поне една от фурните, погледна през рамо, за да види защо малката вдига шум.
— Това е сурова пица — каза тя. — И е покрита с грамадни скариди. — Отново потрепери. — Това италианско ли е?
— Де да знам. Аз обичам пеперони.
— Мразя скаридите! — Къртни отвори и кафявия плик, извади бутилка червено вино и прочете етикета. — Този е сбъркан. Пие вино за триста долара бутилката с пица със скариди.
О’Хара обаче бе зает с друго.
— Валенте ми каза да я сложа във фурната. По принцип щях да му кажа да си гледа работата, обаче госпожа Манинг не е яла от дни. Да знаеш как се включва това нещо?
— Че колко трудно може да е? — отвърна тя и застана пред печката.
Джо отиде и започна да отваря виното на бара. Момичето остана наведено за миг, изучавайки бутоните и лампичките по четирите печки, вградени в тухлената стена. Острия й като бръснач ум бързо изчисляваше вероятностите. Този е — заяви. И промени часа на часовника.
Двайсет и седма глава
— Не знам къде си държи нещата Логан — каза Лий на Валенте и светна лампите в кабинета на съпруга си.
Отиде до бюрото и седна в коженото кресло. Кабинетът на Логан бе неприкосновено място и тя се чувстваше ужасно, че седи зад бюрото му от осемнайсети век.
Като се опитваше да не мисли за това, тя понечи да отвори средното чекмедже. Беше заключено. Опита и чекмеджетата отдясно, после отляво. Всички бяха заключени.
Засрамена и притеснена, тя погледна Валенте и извинително рече:
— Аз… аз съжалявам. Не знаех, че са заключени. — Кимна към вградения в отсрещната стена дъбов шкаф и се изправи. — Може би документите, които търсиш, са тук.
— Добре, не бързам за никъде — учтиво отвърна той. Лий чувстваше погледа му върху себе си, докато прекосяваше стаята. Стана й неудобно. Гласът му я притесняваше. А може би се притесняваше от присъствието му в момента, в който откриваше, че съпругът й държи всичко заключено в собствения си дом.
Дъбовият шкаф също бе заключен.