— Може би Брена — секретарката ми — ще знае къде са ключовете на Логан.
Лий отново седна в коженото кресло и се обади на Брена от телефона на съпруга си. Секретарката си бе у дома и се оказа, че е знаела, че Логан държи всичко заключено. Тя обаче нямаше представа къде се намират ключовете.
— Много ми е неудобно, че отново ще те изпратя да си вървиш с празни ръце — каза Лий и угаси осветлението в кабинета.
— Не се притеснявай. Мога да почакам, докато намериш ключовете, за да си взема документите.
Тя отиде до дивана в хола и се спря нерешително. Чудеше се дали да го покани да седне за минута, или да го изпрати да си върви.
— Не си спомням дали ти благодарих, че ми помогна да стигна по-бързо до планината и че ме занесе на ръце до хижата и обратно.
Валенте пъхна ръце в джобовете на панталоните си.
— Всъщност има начин да ми се отблагодариш. Кога си яла за последен път?
— Нямам апетит.
— И аз така си мислех. Ако искаш да ми благодариш, защо не ми направиш удоволствието да вечеряш с мен?
— Не, аз…
— Не съм обядвал — прекъсна я той, — донесох и вечеря. Къде е кухнята?
Лий го погледна изумена и раздразнена от нетактичността му. Хубавата му прическа, шитото по поръчка сако и тристадоларовата вратовръзка го дегизираха като просперирал, елегантен бизнесмен. Нищо от това обаче не можеше да скрие силата му, изсеченото му лице, волевата брадичка, студения пламък, изригнал в кехлибарените му очи, когато полицай Харуел го бе обидил. Логан явно бе направил грешка по отношение на Валенте, беше го помислил за предсказуем бизнесмен. Но той не бе такъв.
От друга страна, Валенте си бе създал цял куп неприятности, за да й помогне през изминалата седмица, затова Лий го заведе в кухнята.
Голямото помещение бе празно, ала и четирите фурни работеха, а на плота бяха оставени две чаши за вино, чинии, салфетки и един голям нож. Валенте свали сакото си и го сложи на облегалката на стола си. После подаде на Лий едната от чашите.
— Пийни си малко — нареди той, когато тя понечи да остави чашата настрана. — Ще ти помогне.
Младата жена не знаеше как точно виното ще й помогне, и отпи малко просто защото нямаше сили да спори, за каквото и да е, особено пък за такива маловажни работи. Почти веднага усети ефекта от силното вино.
— Пийни още малко. Заради мен.
Лий отново отпи.
— Валенте, много мило от твоя страна, но не съм жадна, нито съм гладна.
Той замълча красноречиво и се загледа в нея. Още не бе извадил ръка от джоба на панталоните си.
— При сегашните обстоятелства мисля, че най-добре ще е, ако ме наричаш с малкото ми име.
Стомахът й нервно се сви. Гласът му… очите… държанието му.
— Всъщност обичам да се придържам към официалностите.
Той нищо не каза, обърна се и отиде при печките. Наведе се и се загледа в ястието зад горещите стъкла.
— Искам да разбера нещо — рече той, все още с гръб към нея.
— Какво?
— Изпратих ти кошница с круши в болницата. Получи ли ги?
Изненадана и засрамена, тя се загледа в гърба му.
— Да. Но с тях нямаше картичка. Извинявай. Не знаех кой ги е изпратил.
— Това обяснява всичко.
— Обичам круши — започна тя с намерението да му благодари.
Валенте я прекъсна с думите:
— Знам.
Уплахата й нарасна.
— Откъде?
— Знам много неща за теб. Пийни още малко вино, Лий.
Тя се разтревожи още повече. Този глас. Беше чувала този глас! Трескаво си припомни всички команди, които бе изрекъл: „Сложи това за мен“… „Пийни малко“… „Обичай ме“… „Пийни още малко“… „Заради мен“…
— Знам, че обичаш круши и пица със скариди, знам, че мразиш зеленчуците — продължи той с гръб към нея. — Знам, че лесно изгаряш на слънце и че не харесваш сапуните със силен аромат. Знам също така, че не се придържаш към официалностите. — Валенте млъкна и взе две подложки, оставени край печката.
Лий тихо грабна големия нож от плота, изпълнена с ярост и страх. Едва чуваше звуците от автомобилното рали, което О̀Хара гледаше по телевизията в стаята си зад ъгъла в дъното на коридора. Джо нямаше да я чуе дори да извикаше.
— Истината е — продължи Валенте и извади пицата, а после я остави на плота до печката, — че ти по принцип си мила и спонтанна жена. Винаги отделяш време да си поговориш с някого, когото смяташ за самотен или тъжен, мразиш да нараняваш хората и почти у всекиго търсиш доброто. Дори и у мен.
Той се обърна и я видя с ножа в ръка.
— Махай се оттук! — диво прошепна тя. — Махай се от дома ми, преди да се разпищя и да се обадя на полицията.
— Остави ножа! Какво, по дяволите, ти става?
— Ти ме преследваш! Ти си бил! Познавам гласа ти. Ти ми пращаше цветята и подаръците…