— Не съм преследвачът ти…
Лий стана и започна да отстъпва към телефона на стената, ала той пристъпваше към нея.
— Крушите — обвинително извика тя. — Крушите и пицата, и сапунът…
— Покупките, които те наблюдавах да правиш.
— Преследвал си ме!
— Остави проклетия нож! — каза той, когато тя опря гръб в стената.
— Ще се обадя в полицията! — извика тя и се извъртя, грабвайки слушалката на телефона.
— Няма да го направиш! — изръмжа той, тресна слушалката и я натисна с длан.
Притисна Лий до стената и тихо й заповяда:
— Сега хвърли проклетия нож. Не ме принуждавай да те нараня, за да ти го взема.
Вместо да го пусне, Лий здраво стисна дръжката. Съдбата вече й бе отнела всичко, подлагайки я на нечовешки изпитания. Не се страхуваше от него, не се страхуваше от онова, което можеше да й причини.
— Майната ти! — изплака тя.
За нейна най-голяма изненада той се засмя.
— Радвам се, че вече не се вцепеняваш пред опасността. Обаче съм прекалено стар да си демонстрирам бойните умения, а и се опасявам, че ако те пусна, ще ме намушкаш със скапания нож, преди да съм ти казал кой съм.
— Знам кой си, копеле такова!
— Изслушай ме!
Лий стоеше, без да може да мръдне, а дясната й буза бе притисната до хладната стена.
— Имам ли избор?
Въпросът го изуми до крайност.
— Ти имаш нож в ръката. Правилото е: който държи оръжието — той определя правилата.
— Това в затвора ли го научи? — изхриптя тя, ала започваше да се чувства наистина глупаво.
— Не, знам го много отпреди затвора — меко отвърна той. — И си спомням, че ти го доказах преди четиринайсет години, когато си тръгна от „Анджелини Маркет“ с няколко круши и пица със скариди. Двама хулигани те нападнаха на улицата. След това те изпратих до вас.
Лий усети как цялото й тяло се вцепенява.
— Фалко? — едва прошепна след няколко секунди. — Ти си Фалко?
Той отстъпи, за да й даде възможност да се обърне, и тя го загледа с широко отворени от почуда очи. Той протегна ръка и попита:
— Може ли да ми дадеш ножа? С дръжката към мен, ако обичаш — пошегува се после.
Лий му го върна, но не сваляше очи от него. Валенте бе част от миналото й и тя усети как й домилява, защото отново го срещна, при това, когато бе сломена. Той отново се бе опитал да я спаси въпреки грубото й държание. Без да съзнава какво прави, тя протегна ръце към него и почти се разплака, когато той ги пое в своите.
— Не мога да повярвам, че си ти! Не мога да повярвам, че под онази ужасна брада се е криело такова лице. И си сменил името си. Как е майка ти?
Той се усмихна на въпросите. Изумително чаровна усмивка, която напомни на Лий, че все още се държат за ръцете.
— Мислела си брадата ми за ужасна?
Тя припряно се отдръпна от него, но не развали магията пи момента.
— Мислех, че криеш нещо страшно зад нея.
— Мекушав характер? — Валенте взе пицата от плота край печките и я занесе на бара. Там взе ножа, с който Лий го бе заплашила, и я наряза на големи триъгълници.
Тя бе забравила за миг отсъствието на Логан и сега се вкопчи като удавник за сламка в това ново и странно положение. Взе чашата с вино от плота и отпи.
— Вероятността за мекушав характер въобще не ми е хрумвала. Мислех, че може би криеш белезите си от…
Валенте я погледна очаквателно.
— От сбивания, от затвора.
— Добре — сухо отвърна той. — Значи поне не си си мислела, че съм мекушав.
— Как е майка ти?
— Мъртва е.
— Съжалявам. Много я харесвах. Кога се случи?
— Когато бях на десет.
— Какво?
— Майка ми почина, когато бях на десет.
— Тогава… коя е госпожа Анджелини?
— Сестра на майка ми. — Той взе чиниите, а Лий — салфетките и чашите с вино и ги пренесоха на масата. — Семейство Анджелини ме приютиха и ме отгледаха като собствено дете след смъртта на родителите ми.
— О, разбирам. Тогава как е леля ти?
— Много е добре. Тя ти приготви тази пица и ме помоли да ти предам поздрави.
— Колко мило… от ваша страна.
Майкъл не отговори и стана, за да приглуши яркото осветление в трапезарията, после се настани срещу Лий.
— Яж — нареди й. Самият той отпи от виното си. Лий се досети, че не е гладен. Беше я излъгал, за да я накара да се нахрани. Беше трогната и затова се опита да яде. Освен това се опита да не мисли за причината, поради която той се грижеше за нея.
— Сменил си името си от Фалко Нипоте на Майкъл Валенте. Той поклати глава:
— Ти го смени.
— Искаш да кажеш, че името ти е било Нипоте Фалко?
— Не, искам да кажа, че ти смени името ми на Фалко Нипоте.
— Но нали така те наричаше госпожа Анджелини.
— Нипоте е италианската дума за племенник. Фалко пък значи ястреб. В квартала всички си имахме прякори. На братовчед ми Анджело му викаха Данте, защото мразеше да му казват Ейнджъл6 и защото името не му отиваше. Доминик пък бе Сони, защото бе… — Млъкна и се замисли, после огорчено тръсна глава. — Просто защото всички му казваха така, дори и чичо. — Той се огледа за бутилката вино, видя, че все още е на бар — плота, и стана да я вземе.