— На теб защо ти казваха Хоук7? — попита го тя, докато той доливаше вино в чашите им.
— Анджело го измисли още като бяхме малки. Той беше с три години по-голям от мен, но аз ходех по петите му и исках да бъда част от приключенията му. За да не му се пречкам, той ме убеди, че имам специални очи, като на ястреб, и затова той и приятелите му ме искаха като часовой. Подвизавах се с това назначение, докато не разбрах, че само те се забавляват.
— Как са се забавлявали?
— Повярвай ми, по-добре е да не знаеш.
Лий изведнъж изстина. Той бе прав — не искаше да знае отговора на този въпрос.
— Благодаря ти за всичко, което направи за мен. Почти е невероятно, че мина през тези неприятности заради мен.
— Защо?
— Защото преди четиринайсет години ти дори не ми говореше.
— Стараех се.
— Какво ти попречи?
„Логан ми попречи!“ — помисли си Майкъл, но не го каза на глас. Не искаше да й разваля настроението, като споменава името на съпруга, когото никога нямаше да зърне жив.
— Може би съм бил срамежлив.
Лий отхвърли това предположение с рязко тръсване на главата.
— Тогава се чудех защо се държиш така. Срамежливите хора не се държат грубо. След време ми стана пределно ясно, че не ме понасяш.
— Така ли?
Лий усети иронията и изумлението в тона му, но я измъчил ха по-важни въпроси.
— Защо не ми каза кой си на рождения ми ден миналата събота? — Още със споменаването на празненството жестоката реалност я връхлетя и обърка мислите й. Лий забрави какво го бе попитала и се загледа през прозореца, опитвайки се да спре напиращите сълзи.
Валенте като че ли усети промяната в настроението й и побърза да отклони мислите й от партито.
— С крушите ти изпратих картичка, в която пишеше кой съм.
— Сигурно си ме сметнал за ужасно невъзпитана, когато не ти казах нищо в хеликоптера или вчера, че дори и тази вечер.
— Досетих се, че или не си получила картичката, или че си я прочела и си решила да не признаваш, че се познаваме.
Лий го изгледа твърдо.
— Никога не бих постъпила така.
Валенте издържа погледа й.
— Освен ако през последните четиринайсет години не си започнала да държиш на официалностите.
Лий се усмихна на шегата и веднага след това прехапа устни, за да не се разплаче. Сълзите й напираха заради най-обикновени неща, заради шегите, заради съчувствието…
Джо нахълта в кухнята тъкмо когато Майкъл сипа последните капки вино в чашата на Лий. Смутен, той огледа приглушеното осветление и романтичната обстановка и понечи да се оттегли.
Двайсет и осма глава
— Извинете…
— Чакай, Джо, не си тръгвай — каза Лий, нетърпелива да промени погрешното впечатление, с което бодигардът бе останал. — Искам да те запозная както трябва с господин Валенте…
— Вече се познаваме, госпожо Манинг? Не помните ли? Миналия петък.
Въпреки отчаянието и скръбта, които изпитваше, обърканото изражение на Джо разсмя Лий:
— Разбира се, че помня. Просто исках да кажа, че аз не помпех, че съм познавала господин Валенте, когато се видяхме в петък. Преди много години, когато бях в колежа и живеех в центъра, той работеше в магазина на семейството си. Аз често пазарувах оттам. Той имаше брада и не знаех името му, обаче леля му… мислех, че му е майка… тя приготвяше пица със скариди специално за мен!
Погледът на О’Хара се спря на празната бутилка и после той обвинително изгледа Майкъл Валенте.
— Колко й дадохте от това вино, господин Валенте?
— Не съм пияна, Джо. Опитвам се да ти обясня защо не съм познала Майкъл досега. Една вечер той ме спаси от едни момчета, които искаха да ме оберат или нещо още по-лошо…
— И предполагам, че сте забравили да го попитате за името му след това — попита Джо, но вместо думите му да прозвучат скептично, Лий остана с впечатление, че верният й бодигард се опитва да повярва в невероятното. Той се приближи към масата, готов да изпълни желанието на актрисата да го запознае с Валенте.
— Знаех името му — обясни тя. — Обаче тогава всички в квартала си имали прякори. Него го наричали Хоук, или Фалко на италиански, тогава знаех само това име.
О’Хара протегна ръка на Майкъл, за да се ръкуват, ала думите му прозвучаха предупредително: