— Ами секретарката?
— Брена Куейд. Тя всъщност работи за госпожа Манинг и потвърди историята на немкинята — каза, че семейство Манинг били много щастливи. Даде ми списък с имената на гостите от неделното празненство преди седмица. — Той бръкна в джоба на якето си и извади няколко листа с имена, изписани със ситен шрифт и подредени по азбучен ред. — Копие от списъка има и портиерът, за да знае кои ще присъстват. Познай чие име не е включено в първоначалния списък?
— На Майкъл Валенте — каза Маккорд и разгъна листовете, за да прочете имената.
— Аха. Името му е добавено с молив следобед преди празненството. По молба на Логан Манинг.
— Ами вие? — попита на свой ред Шрадер. — Вие открихте ли нещо интересно?
Маккорд наклони глава към задната седалка, където Сам преглеждаше книгата с посетителите, и сухо каза:
— Всъщност открих, че детектив Литълтън ме смята за стар, беззъб простак с изцапан с машинно масло парцал, висящ от джоба на панталона ми. Освен това е на мнение, че нямам никакво отношение към всички видове лекари и особено към психиатрите.
Сам не си направи труда да се защити или да обяснява действията си. За нейна изненада Маккорд сам обясни на Шрадер поведението й:
— Литълтън схвана, че съм изплашил жената, и затова ме направи за смях пред нея. Обаче получи писмено разрешение да говорим с психиатърката. Направо не повярвах, че Литълтън я нави да се подпише. Освен това я убеди, без особено да се напъва.
— Винаги е лесно да убедиш невинни, нещастни хора да постъпят правилно — измърмори Сам, наведена над книгата. — Не казвам, че сто процента вярвам в невинността й, но има нещо у нея, което не мога да свържа с хладнокръвен заговор срещу собствения й съпруг. Снощи — продължи, отправяйки обяснението си към Шрадер, — когато й казахме, че сме открили съпруга й застрелян в главата, Лий Манинг протегна умолително ръка към мен и ме накара да кажа, че Маккорд се лъже. Мили Боже, за малко да се разплача и… — Саманта Литълтън рязко млъкна, втренчена в едно име, вписано в регистъра за посетители предната вечер. Сетне рязко затвори книгата и изруга: — По дяволите! Не мога да повярвам!
— Какво? — попита я нетърпеливо Шрадер, гледайки я в огледалото за обратно виждане.
Гласът на Маккорд бе изпълнен със задоволство:
— Мисля, че детектив Литълтън току-що откри, че Валенте снощи е бил в апартамента на Манинг и не се е показал, докато вдовицата ни спретна такова представление, че почти разплака Литълтън.
Сам беше бясна на себе си, ала гневът й изведнъж си намери още една жертва — Мичъл Маккорд.
— Откъде знаеше? — попита тя.
— Видях името на Валенте в книгата, когато ни вписваха като посетители.
Сам подозираше, че той ще каже точно това. Ядосана и разочарована, тя остави тежката книга на седалката до себе си и се загледа през прозореца. Когато след няколко минути лейтенантът я попита дали иска да отиде с него при криминалистите да проверят за резултатите на Логан, тя любезно отвърна:
— Но, разбира се.
Шийла имаше пациент, когато Лий я потърси, затова й се обади няколко минути по-късно.
— Имам само един въпрос — обясни Лий. — Случайно да знаеш, че Логан си е купил пистолет?
— Не.
— Така си и мислех. Полицаите обаче ще те разпитват. Мислят, че Логан може да е споделил с някого.
Трийсет и първа глава
Балистичните експертизи потвърдиха, че куршумът, проникнал през черепа на Логан Манинг, минал през мозъка му и излязъл от другата страна, забивайки се в стената на гаража, е изстрелян от пистолета, открит в колата. Гилзата в дясната стена на помещението беше от същото оръжие.
Патологът все още не бе готов с доклада си, ала Найлс гореше от желание да сподели подробностите със Сам и Маккорд.
— Логан Манинг е умрял на място — весело обяви той.
— Колко сладко, Хърб! — нетърпеливо го заяде Маккорд.
— Не бях сладък, а категоричен… и сладък. Причина за смъртта — огнестрелна рана в дясното слепоочие. Станало е по-малко от час, след като е пийнал доста от виното. Бяло шардоне предполагам.
Трийсет и втора глава
Погребението на Логан Манинг бе събитие, уважено от над петстотин души — политици, бизнесмени, общественици, известни артисти и художници. Около двеста души от скърбящите отидоха на гробищата след службата в църквата и останаха в мъглата и студа, за да отдадат последно сбогом на известния архитект и да уважат мъката на вдовицата му.