— Беше инцидент — заяви. — Аз шофирах онази нощ. Можете да разгледате колата ми и ще видите колко лошо е ударена. Сам кимна и се изправи.
— Ще извикам някого да дойде и да запише показанията ви. — Тя заобиколи масата, застана пред Уилбър и му подаде ръка.
— Бях права за вас. Вие сте добър и честен човек. И сте смел. — После подаде ръка и на Джули Косгроув и й каза: — Благодаря ви, че окуражихте господин Розуел да се яви при нас. Постъпихте правилно.
Сам се отправи към полицейската зала, а Маккорд се присъедини към Шрадер и Уомак зад еднопосочното стъкло. Шрадер изгледа лейтенанта и се засмя, после попита:
— Кога за последен път сте омайвали така свидетел, а после сте се ръкували с него и с адвоката му? Не вярвам, че съм чак толкова чаровен — кисело се усмихна той.
— Много е сладкодумна. Направо побърка адвокатката — подхвърли Стив.
— Това не е изненадващо — обясни Маккорд. — Литълтън на практика обвини госпожа Манинг за катастрофата и оневини клиента на Косгроув. Докато стоим и си говорим сега, адвоката сигурно се чуди дали да не изпрати писмо до застрахователната компания на Лий Манинг с искане да бъдат заплатени щетите, които са били нанесени на клиента й.
Шрадер реши да защити Сам и извинително рече:
— Литълтън е новак. Дайте й време да свикне и да се научи, че е грешка да дава каквато и да е информация по време на разпит. Просто малко се обърка, това е.
Маккорд скептично изгледа детектива и рече:
— Литълтън не се е объркала. Направи го нарочно.
Трийсет и седма глава
— Нарочно ли го направи? — попита Маккорд, докато шофираше към апартамента на Джейсън Соломон в Сохо на булевард „Уест Бродуей“.
— Розуел и адвокатката му имаха право да знаят какво ни е казала за катастрофата госпожа Манинг. Нали го видя как беше облечен. Хващам се на бас, че не може да си позволи да ремонтира колата си, и съм убедена, че автомобилът доста е пострадал от сблъсъка. С Шрадер видяхме къде е станала катастрофата и аз сама шофирах по маршрута. Завоят е опасен, а тя почти е била спряла по средата му. Цяло чудо е, че Розуел не е излетял в пропастта след нея. Освен това — сви рамене Сам — убедена съм, че застраховката на госпожа Манинг ще покрие иска на Розуел, какъвто и да е той.
Маккорд я погледна объркан и предпазливо попита:
— Да не би да си помисли, че те упреквам?
Саманта си беше помислила точно това. Погледна го изненадано и излъга:
— Не. Защо?
— Не знам. Просто имам чувството, че… — Той понечи да каже, че му се струва, че тя му е бясна, ала навреме се спря. Просто нямаше да й покаже, че го интересува защо, по дяволите, му е ядосана. И истината бе, че не го интересува, защото никога не би позволил това да го разтревожи.
Поведението на Литълтън му харесваше, острият й като бръснач ум го респектираше, а финото й, деликатно лице с меки устни радваха очите му. Острият й ум и чувството й за хумор го вълнуваха интелектуално, ала красивото й лице и съблазнителната й фигура събуждаха тревожни желания у него. Въпреки всичко той бе прекалено умен, прекалено обигран и прекалено опитен, за да позволи на такава жена да разбере, че му е влязла под кожата, особено ако му е колежка.
Саманта Литълтън бе избрала да прави кариера в полицията, а това означаваше, че трябва да носи собствения си кръст, сама да се справя с проблемите и с работата си, сама да си пробива път нагоре. Маккорд знаеше как да си върши работата, Сам трябваше да се научи как да се справя със своята. Тя му беше партньор, но не можеше да се мери с него.
Той знаеше, че Саманта е приела въпроса му като упрек, но това си бе неин проблем, не негов. Освен това беше сигурен, че тя му е сърдита, но дори и да се опиташе да изясни нещата с нея, щеше да е напълно убеден, че това е чиста загуба на време. Сам Литълтън беше красива жена и със сигурност щеше да се опита да играе игрички. А това означаваше, че ако той я попита дали му е сърдита, тя щеше да направи каквото правят всички жени — щеше да отрече, после щеше да продължи да се цупи и да се надява, че той ще направи онова, което мъжете винаги правеха — да я помоли за обяснение, да настоява, докато получи отговор, да я помоли поне да му подскаже. За нейно нещастие обаче що се отнасяше до такива игрички между мъж и жена, Сам Литълтън отново не можеше да се мери с него. Той вече ги бе играл и не откриваше никакво предизвикателство в тях, освен това те бяха предсказуеми и скучни, бяха опасни и неподходящи за колеги.
Маккорд забеляза празно място за паркиране съвсем близо до сградата, в която живееше Соломон, затова отби и се съсредоточи в маневрата.
Литълтън седеше до него, учудена, че не бе завършил изречението си, поради което любезно му го повтори, с което го накара да се чувства като белобрад склерозирал старец: