— Просто имаш чувството, че какво?
Маккорд я погледна, разсея се при вида на гъстите мигли, хвърлящи сянка върху нежната кожа на лицето й. За пръв път забеляза, че красивите й кафяви очи са изпъстрени със златисти точици.
— Имам чувството, че си ми сърдита — каза той и се изуми от собствените си думи. Отвратен от себе си, Маккорд зачака неизбежния отрицателен отговор.
— Сърдита съм ти — тихо рече тя.
— Наистина ли? — шокира се той от неочакваното й признание, направено без капчица женска злоба. Маккорд така се изненада от думите й, че я зяпна, неспособен да изрече каквото и да е.
След миг тя се усмихна и му подхвърли спасителна реплика:
— Няма ли да ме попиташ защо?
Той се ухили:
— Слушам те.
— Наясно съм, че съм нова и че имам невероятен късмет да работя в екипа ти по този случай. Не очаквах, че ще ме впечатлиш на първата ни среща, но останах изненадана. Освен че си организиран — усмихна се тя, — ми направи впечатление, че заслужаваш да си ръководител. И не само това, струва ми се, че ще се окажеш един от онези редки ръководители, които обичат да работят в екип.
Маккорд щеше да се почувства поласкан от думите й, ако не се бе досетил, че тя нарочно го увърта, за да може той да усети последващия удар още по-силно. „Много е умела в играта“ — язвително си помисли.
— А сега поради някаква причина си разбрала, че съм абсолютен идиот.
— Съвсем не — прямо го погледна тя и отново го обърка. Но си мъж, който обича да играе по мъжките правила, също като всички останали. А аз се оказах просто поредната жена, която очакваше да си по-добър и по-различен от останалите.
— Какво толкова направих, че така ти паднах в очите?
— Знаел си, че Валенте е горе при Лий Манинг, когато й съобщавахме за смъртта на съпруга й, ала не ми каза нищо. Това бе важна информация, но ти ми я спести и ме остави да се направя на пълна глупачка, когато разбрах истината.
— Исках сама да се досетиш.
— Защо? За да бъдеш ти правият, а аз наивната глупачка, която продължава да вярва на Лий Манинг?
— Исках да се досетиш сама и сама да откриеш, че си наивна.
— Така ли? — рязко попита тя. — Да скриваш от партньорите си важна информация по случай за убийство, това някаква нова и ефективна техника ли е? Щеше ли да постъпиш така с Шрадер?
— Не.
— Щеше ли да постъпиш така с Уомак?
Маккорд поклати глава.
— Тогава единственото, което ми хрумва, е, че ти постъпи така, защото съм жена и защото искаше „да ми дадеш урок“, за да „ме поставиш на мястото ми“.
Той се втренчи в нея и толкова дълго време не каза нищо, че Сам реши, че няма да й отговори въобще. Когато заговори обаче, тя направо онемя:
— Постъпих така, защото никога преди не съм срещал толкова обещаващ детектив. Имаш таланта, интуицията и… — Подвоуми се, търсейки точната дума, и каза единственото, за което се досети: — И повече сърцатост, отколкото някога съм виждал у полицай. Исках да научиш един тежък, но безболезнен урок, за да не си позволяваш друг път да се обвързваш емоционално с хората, които разследваш. Това обаче не променя факта, че ти си права и че аз сбърках. Никога не бих погодил такъв номер на мъж. Щях да му кажа, че току-що е станал свидетел на убедителното представление на жена, чийто любовник се спотайва в съседната стая.
Тя го погледна изненадана, а в очите й се четеше такова възхищение, сякаш признанието му, че е допуснал грешка, го превръщаше в герой. За най-голямо негово неудоволствие той откри, че предпочита Саманта Литълтън да го гледа точно по този начин.
— Извинявай, няма да се повтори — почти грубо рече той.
— Благодаря ти — отвърна тя и внезапно се усмихна срамежливо. — Всъщност май направих от мухата слон. Не очаквах да бъдеш толкова честен и разбран.
Маккорд се засмя:
— Приеми извинението ми, Сам, и не бий отбой.
Двамата слязоха от колата. Маккорд беше толкова доволен от развитието на събитията, че едва когато тръгнаха по тротоара, осъзна, че я е нарекъл с малкото й име. „Това не значи нищо“ — рече си. Всичко си беше същото както преди разговора им. Няколкото минути честност не променяха нищо. Двамата бяха детективи и партньори, нищо повече.
Когато стигнаха до входа на сградата, той галантно отвори вратата на Сам и я изчака да влезе пред него.
Трийсет и осма глава
Джейсън Соломон ги посрещна с хавлиена кърпа, метната на раменете, и пяна за бръснене по бузите и шията.
— Влизайте, влизайте — каза той, бършейки пяната с крайчеца на кърпата. — След две минути ще бъда готов.