Направи им знак да влязат и Сам с интерес огледа изумителния мезонет, драматичен и интригуващ като собственика си. Подовете бяха от дъбово дюшеме, покрити с плътни бежови килими, а модерните мебели бяха тапицирани в лъскава кремава материя. Вито стълбище с метални парапети водеше към втория етаж, разположено в лявата половина на дневната стая, а в далечния десен ъгъл се извисяваше красива камина от блестящ бял кварц. Всичко това обаче беше просто фон, на който Джейсън Соломон бе събрал и изложил една от най-забележителните колекции на картини, която Сам бе виждала.
На едната стена бяха окачени шедьоври на Пол Клий, Джаксън Полак и Кандински, а на другата имаше четири големи портрета на Соломон, които бегло напомняха на Сам за стила на Анди Уорхол. Тя се приближи до портретите, за да види името на художника им. Беше й познато, но не успя да се сети за други творби на същия модерен автор. Който и да беше този „Инграм“, той беше много даровит, но му липсваше оригиналност. Сюрреалистичното платно над камината също бе дело на Инграм, но за разлика от портретите то бе оригинално и пак изобразяваше Джейсън Соломон, но този път с горящи въглени вместо очи и с огнени пламъци, излизащи от главата му.
Над тази картина бе окачена друга, съвсем различна, която Сам веднага определи като работа на Тета Беренсон.
Маккорд застана зад Сам. Беше толкова близо, че тя усети лекия аромат на „Айриш Спринг“, любимия й сапун.
Той снижи глас и попита:
— Харесва ли ти?
— Много, много ми харесва.
— Какво би трябвало да представлява?
Усмихвайки се, тя се извърна да го погледне.
— Зависи от въображението ти. — Думите на Джейсън Соломон стреснаха Сам и тя едва не подскочи гузно. Драматургът ведро крачеше през дневната на красивия си апартамент.
— Да не би да прекъсвам нещо?
— Да — отвърна Маккорд. — Урок по съвременно изкуство. Детектив Литълтън направо се захласна по колекцията ви. Къде можем да поговорим? — внезапно попита той и приключи с любезностите.
— В кухнята. Ерик прави закуска.
Соломон ги поведе покрай камината и тримата влязоха в светлата гостоприемна кухня, обзаведена с най-модерно оборудване. Ерик стоеше край бар — плота с кана портокалов сок в едната ръка и бутилка бяло вино в другата, изливайки по малко от двете във висока стъклена чаша. Беше симпатичен мъж на около трийсет години. Той вдигна поглед, когато влязоха, и приятелски им кимна.
— Искате ли да закусите? — попита Джейсън и се настани на масата.
— Не, малко е късно за закуска — заяви Маккорд.
— Ами нещо за пиене, някой от специалитетите на Ерик?
Сам погледна бутилката бяло вино и отказа:
— Малко е рано за вино.
Доволен, че е изпълнил задълженията си като домакин, Соломон сплете пръсти и се облегна на масата, поглеждайки към лейтенанта.
— Открихте ли нещо за смъртта на Логан?
— Всъщност се надявахме вие да ни отговорите на някои въпроси, за да ни помогнете в разследването. Засега събираме обща информация с надеждата да открием извършителя или нещо да ни подскаже кой е той.
— Ще ви кажа всичко, което знам. — Откога познавате Лий и Логан Манинг?
Преди Джейсън да успее да отговори, Ерик се появи и му поднесе бъркани яйца, резен пъпеш, филийка препечен хляб и коктейл от вино и портокалов сок.
— Това е Ерик Инграм — представи го Джейсън. — Той е страхотен готвач.
— Инграм ли? — въпросително каза Сам. — Вие ли сте рисували портретите на господин Соломон, които са окачени в гостната?
Ерик се усмихна и кимна.
— Той не е от приказливите, не обича да говори за себе си. Затова се разбираме толкова добре — аз говоря и за двама ни — обади се драматургът.
Ерик вече се бе върнал пред бар — плота, ала Маккорд се обърна и рече:
— Не се колебайте да ни прекъснете, ако си спомните нещо. От опит знам, че мълчаливите хора често са по-наблюдателни. — Сетне подхвърли на Соломон: — Щяхте да ми кажете откога познавате семейство Манинг.
Джейсън се замисли, докато хапваше от бърканите яйца.
— Нека да си помисля. За пръв път ги срещнах на представянето на една моя пиеса. Беше едно от ранните ми произведения и въпреки че според критиците бях обещаващ автор, пиесата не се хареса особено на публиката. Все още се чудя…
— Кога беше това?
— Преди тринайсет, не, може би преди четиринайсет години.
— Добре. Сега нека да поговорим за недалечното минало. Знаете ли, че госпожа Манинг е била преследвана?
— Да. Лий беше доста изплашена, а Логан беше дори по-уплашен и от нея, но не искаше да я тревожи.
— Тя споделяла ли е нещо с вас за преследвача си?