— Жалко, че който му е пръснал мозъка, най-напред не го е измъчвал!
Маккорд се задави от смях, ала прояви достатъчно разум и не се пошегува.
— Знаеш ли какво друго мисля? — попита тя и го погледна в очите.
— Не — отвърна той и за части от секундата на Саманта й се стори, че Маккорд поглежда устните й. — Какво, Сам?
— Мисля, че Лий Манинг няма абсолютно нищо общо с убийството на съпруга си. Нищичко!
— Интересно, като се има предвид разговорът ни горе. Знаеш ли какво научих там? Научих, че налице е мотив. Много мотиви.
— Тогава разследвай теорията си. Ала докато се опитваш да сглобиш картинката, аз сама ще си съставя своя.
Четирийсет и втора глава
Къртни Мейтланд разгледа картите, които О’Хара току-що й бе раздал, и остави картата, която не й трябваше.
— Защо все си гледаш часовника? — попита тя.
Джо въздъхна и стана.
— Нервен съм. Направих нещо, което не трябваше да правя.
— Че аз така живея, О’Хара. На ръба. Вълнуващо е.
— Да, обаче сега не става дума за моя живот. Днес се намесих в живота на госпожа Манинг. Минаха две и половина седмици от погребението на господин Манинг и тя не иска да вижда приятелите си, нито да говори с тях по телефона. От време на време разговаря с господин Соломон, но освен с Хилда, с мен и с Брена не общува с други хора. Все още се обаждат много нейни близки и искат да поговорят с нея. Мисля, че повечето от тях са клюкари.
Къртни стана сериозна:
— Лий не знае на кого може да има доверие.
— Хъм. И можем ли да я обвиняваме? — Той си взе бира от хладилника, а за момичето извади кока-кола. Отново погледна часовника си и се върна на масата. — Госпожа Манинг има час при лекаря, който я наблюдава след катастрофата. Часът й бе за пет и мислех, че досега ще се е върнала.
Къртни почака, докато той отпие от бирата си, и нетърпеливо попита:
— Как точно си се намесил в живота й?
— Преди малко казах на някого, че тя ще си е у дома довечера. Той вече звъня няколко пъти, ала тя не желае да го вижда. Аз обаче сметнах, че може би няма да е зле да се срещнат. Той ще дойде тук.
Момичето притеснено рече:
— Не знам дали е трябвало да го правиш.
— И аз, но тогава ми се стори правилно.
— Винаги когато съм правила грешка, ми се е струвало, че върша най-правилното нещо. — Къртни отново взе картите си. — Та кого покани?
— Майкъл Валенте.
Тя ококори очи.
— Защо? Последния път, когато той бе тук, никой не остана щастлив. Ти сам каза, че Лий дори не го познава.
— Обадих му се, защото когато той беше тук, госпожа Манинг се усмихна. Знам, че има лоша репутация, но ето какво ми хрумна…
— Не мога да повярвам, че изхвърли купите, когато ме видя, че взимам спатиите. — Без да чака отговор, тя взе пуснатите карти и попита: — Защо реши, че той ще се съгласи да дойде?
— Защото онази нощ, когато донесе пицата, госпожа Манинг разбра, че всъщност го е познавала преди много време. Когато била в колежа, Валенте работел в магазина близо до жилището й. Леля му правела пица със скариди специално за госпожа Манинг. Една вечер дори я спасил от някакви момчета.
— Но защо не го е познала преди? Защо не си е спомнила поне името му?
— Защото преди време той носел брада, а и госпожата знаела само прякора му. Не мога да си спомня как беше на италиански, но на английски е Хоук.
— Наистина ли? — попита Къртни, изтегляйки карта, след което веднага я хвърли. — Може би това обяснява защо я е носил на ръце до хижата и обратно. Също и защо я е отвел с хеликоптера. Той е нещо като… като какво… старо гадже?
— Бих казал, че са само стари приятели, ала онази нощ той направи нещо, което наистина ме озадачи.
Заинтригувана от разказа му, Къртни нетърпеливо го подтикна да й отговори, понеже Джо спря, за да огледа картите си.
— Е, какво е направил?
— Няколко часа, след като полицаите й съобщиха новината, станах да заключа и да изгася лампите. Мислех, че Валенте отдавна си е заминал, но се лъжех. Седеше сам в гостната пред спалнята на госпожа Манинг. Съвсем сам. Сякаш… не знам… сякаш стоеше на пост. — Джо си изтегли нова карта.
— Джин! — извика щастливо в същия миг, в който телефонът иззвъня.
Джо се затича да вдигне и скоро след това се върна на масата.
— Валенте се качва.
— Супер! — зарадва се Къртни.
— Е, дано госпожа Манинг е поне наполовина толкова ентусиазирана.
— Ще го въведа, докато ти… си правиш, каквото там си правиш по принцип — заяви момичето и се втурна към входната врата, преди да успее да я спре.
В бързината Къртни отвори рязко вратата, което накара Валенте да отстъпи и да погледне табелката на вратата, за да се увери, че не е сбъркал етажа.