— Аз съм Майкъл Валенте — обясни той.
— Знам. Аз съм Къртни Мейтланд — рече тя на свой ред и протегна ръка.
За миг й се стори, че няма да се ръкува с нея, ала той протегна ръка и механично попита:
— Как сте?
— Много добре — отвърна тя, — въпреки че нямам представа кое ми е добрето. Между другото, не ти ли се струва странно, че хората си задават този въпрос един на друг. Изтъркан и безсмислен е. Как мислиш?
Застанал във фоайето с преметнато през ръка палто, той я измери с поглед и най-сетне отговори:
— Мисля, че е изтъркан и безсмислен.
— Защо?
— Защото — добави той — е изтъркан и безсмислен.
Къртни се бе подготвила или да хареса Валенте, или да не го хареса, ала не бе очаквала, че той ще е толкова… интересен. Тя почти не познаваше хора над трийсетте, които да са интересни, а според проучванията й Майкъл Валенте не само бе над трийсет, но минаваше четирийсет. Във вените му течеше и малко ирландска кръв по линия на баба му. Беше висок около два метра и обичаше да носи елегантни костюми от „Силвия Роу“. Имаше изсечена челюст, гъста черна коса, прави вежди и привлекателни очи, които в момента я наблюдаваха присвити.
— Ще ме пуснеш ли вътре? — попита той.
— А-а. Да, разбира се. Съжалявам. Разсеях се. Играеш ли джин?
— Госпожа Манинг у дома ли е?
— Не още, но с О’Хара сме се настанили в кухнята. Защо не дойдеш при нас?
Стори й се, че когато чу името на бодигарда, Валенте си отдъхна. Къртни закачи палтото му и отведе госта в кухнята. Спря на прага и го покани да влезе пред нея, сетне се облегна на касата на вратата, както когато го бе видяла за пръв път, и започна да изучава профила му. Знаеше, че е лежал четири години в затвора за убийство и че в библиотеката на затвора е четял юридическа литература. Освен това бе научила, че след излизането си на свобода е бил студент по право, че се е дипломирал в университета на Ню Йорк и че две години след това е защитил магистърска степен по бизнес администрация в Харвард.
О’Хара влезе в кухнята и каза:
— Извинете, но госпожа Манинг не е у дома и така и не успях да й кажа, че ще дойдете.
— Нищо, нямам планове за вечерта. — Валенте се ръкува с Джо и с усмивка попита: — Бияч, ти да не би да си станал и детегледачка, освен че си бодигард и шофьор?
— А, Къртни ли? — сети се Джо. — Не, играем джин и за пръв път не ми сритва задника. Госпожа Манинг може да се забави. Да ви предложа кафе или нещо друго за пиене?
— Кафе. Черно.
Джо му наля кафе и му поднесе чашата.
— Искате ли да се настаните в дневната?
— Не, тук ми харесва.
— Да, много е уютно.
Джо погледна неуверено към масата, на която двамата с момичето играеха карти. Чудеше се дали да махне картите и да покани госта, който всъщност му бе съконспиратор, или просто да го покани да се присъедини към тях.
Къртни обаче не страдаше от подобни задръжки и не желаеше да изпуска златната възможност да прекара известно време в компанията на потаен милиардер с криминално досие и цял списък от съдебни дела, водени срещу него.
— Защо не седнем тогава? — предложи тя.
Облекчен, че не се налага да поема инициативата, О’Хара взе бирата си и седна на мястото си край масата. Валенте се настани до него и небрежно преметна ръка през облегалката. Къртни седна до интересния италианец срещу бодигарда. Последвалото неловко мълчание тя реши, че най-добрият начин да постигне целта си е да накара мъжете да се поотпуснат. Взе тестето карти, раздели го на две и ги разбърка със силно искане като истински професионалист. Повтори упражнението два пъти и раздаде карти на О’Хара.
— Продължавайте играта си — вежливо рече Валенте на бодигарда. — Не исках да ви прекъсвам.
— И ти можеш да играеш — рече Кърни. Тя раздаде карти на Джо, ала всъщност говореше само с италианеца. — Джо ми каза, че си близък с Лий.
Валенте не отговори и момичето откъсна поглед от картите си, и го погледна очаквателно. Обаятелният мъж само повдигна многозначително вежда.
— Ако си спомням правилно — продължи тя. — Джо ми каза, че сте се познавали, когато Лий е била в колежа. — Валенте отново не отговори и тя изтегли карта, и пак вдигна поглед към него. Този път той повдигна и двете си вежди. — Освен това Джо ми спомена, че веднъж си спасил Лий от някакви джебчии. — Ядосана от мълчанието му, Къртни изхвърли картата, която всъщност искаше да задържи. — Вярно ли е? — сприхаво попита тя и отново го погледна.
Светлината в кухнята бе приглушена, ала Къртни забеляза изненадата му. О’Хара си изтегли нова карта и момичето направи същото. Когато понечи да я изхвърли, раздразнено й показа ръката си: