— Бях осемгодишен, тогава родителите ми бяха още живи, а Анджело ми лепна прякора. Той беше на единайсет и бе роден водач. Имаше цяла група верни последователи, включително моя милост. В бандата бе и най-добрият ми приятел Бил, който живееше до нас. В началото двамата с него бяхме само часови, но след три-четири години започнахме да помагаме на Анджело и на приятелите му да задигат всичко, което можеше да бъде пренесено и продадено. През останалото време помагахме на бандата да пази територията си и често се биехме с натрапниците. Когато станахме тийнейджъри обаче, вече използвахме ножове и разни други оръжия.
Майкъл помълча и Лий се приведе напред, подканяйки го:
— Продължавай, слушам те.
— Хапни още от скаридите.
Тя се подчини механично и той едва сдържа усмивката си, защото изражението на младата жена издаваше нетърпението й да чуе цялата история.
— Когато бях на шестнайсет, нарушихме територията на една друга, много по-голяма банда. В последвалия бой ме раниха много лошо. Анджело ме спаси от двамата, които се бяха нахвърлили върху мен. Едва не умрях от раните, които ми нанесоха. С него бяхме единствените, останали след боя, и естествено ни спипаха.
— Тогава ли те арестуваха за пръв път?
— Не, но това бе първият път, когато едва не умрях. Не ми хареса. Аз бях човекът — идея, мозъкът зад операциите на Анджело, но доста рядко бях участник.
— Защо?
— Защото не понасях да гледам кръв, особено собствената си, освен това не виждах смисъл да си я проливам.
Лий се засмя, отпи от шампанското и хапна от скаридите.
— Тогава вече си живеел с чичо си и леля си. Те какво мислеха за неприятностите, в които двамата с Анджело сте се забърквали?
— Чичо почина от инфаркт, година след като родителите ми загинаха, а леля ми не можеше да се справи с Анджело и с мен. На нея дори не й се вярваше, че сме извършили онези неща, за които ни арестуваха. Тя мислеше, че ченгетата са ни нарочили.
— Ами родителите на Бил? Те какво направиха, когато го арестуваха?
— Обадиха се на чичо му, който тогава беше лейтенант в нюйоркската полиция. Той освободи Бил и се погрижи да няма досие. Бил бе единственият, който нямаше досие, и това бе благодарение на чичо му. По ирония на съдбата той беше и най-злобната и жестока луда глава в квартала, но понеже беше много дребен и слаб, родителите му и глупавият му чичо не вярваха, че може да е лош като нас.
Времето минаваше и Анджело все повече се вбесяваше, че всички, освен Бил имаме досиета. Той започна да пренебрегва Бил и никога не му казваше какво правим, освен това пусна слух, че Бил е доносник.
— А ти как се чувстваше от отношението на Анджело към Бил?
— Аз не бях ядосан колкото Анджело.
— Защото… Какво? Защото си бил по-разумен ли?
— Не, защото имаше случаи, в които чичото на Бил спасяваше и мен заедно с него. Родителите ми бяха приятели с родителите на Бил. Чичо му все още хранеше сантиментален спомен за племенника си и за мен, играещи си в детската кошарка, докато те вечеряли.
Лий подпря с длан брадичка и изнамери най-невероятното и прочувствено обяснение, за да оправдае онова, което Майкъл бе вършил в юношеството си:
— Имало е сериозни причини за онова, което си вършил.
— Наистина ли? — удивен попита той. — Какви?
— Ами, родителите ти са починали, докато си бил съвсем малък, а и кварталът, в който си живеел, не е бил добър. Бедността, лошите училища, лошата компания… нямал си избор…
— Лий… — прекъсна я той.
— Да?
— Аз бях бандит. Бях бандит, защото избрах да съм такъв.
— Да, но какво те накара да направиш този избор?
— Избрах го, защото исках някои неща за себе си, ала исках да ги получа по моя начин, а не както системата ми налагаше.
— И после?
— След като почти не загинах, реших да огранича набезите с бандата на Анджело, за да не бъда убит или арестуван. Освен това направих малко проучване и открих, че тъпите учители в гимназията всъщност са имали право, когато са ни казвали, че без образование няма да успеем да натрупаме пари.
— Да, но ти си продължил да се забъркваш в нелегални действия с бандата на Анджело, нали? Защо просто не се отказа и не… — Лий млъкна, опитвайки се да открие точните думи.
— И защо не тръгнах по правия път ли? — попита той.
— Да.
Майкъл се престори на ужасен и отвратен:
— Лий, трябваше да пазя репутацията си! Както и да е, всичко свърши една юнска нощ, когато бях на седемнайсет.
— Как?
Той взе бутилка уиски от бара и си наля малко, после бавно и продължително отпи, сякаш се опитваше да отмие лошия вкус от онова, което щеше да каже.