— Вярно е. Честно. Ето, погледни, така правиш „едно“ — Пол бързо изстреля във въздуха пръста си нагоре и надолу. — По този начин правиш „две“ и така — „три“. Аз научих числата до „девет“.
— И каква полза от това? — Николо се взираше в изкривения пръст на приятеля си, без да проумява нищо.
— Можеш да се научиш да правиш думи. Запитах господин Доуърти как се правят завъртулките за „Пол Лоб“. Той каза, че в музея има хора, които знаят. Каза ми, че имало хора, които са се научили да дешифрират цели книги. Според него могат да бъдат създадени компютри, които да дешифрират книгите и те да бъдат използвани по този начин, но не повече, защото ние си имаме истински книги, с магнитни ленти, които минават през възпроизвеждащо устройство и се чува говор, както знаеш.
— Ами да.
— Така че ако отидем в музея, можем да се научим да правим думи с драскулки. Служителите ще ни позволят, защото аз ще постъпя в училище за управление на компютри.
— Това ли е идеята ти? — Николо бе напълно разочарован. — Вятър и мъгла е това, Пол. Кой ще поиска да прави такива работи? Да прави някакви глупави драскулки?
— Не разбираш ли? Не проумяваш ли идеята ми? Ти, тъпак такъв! Това ще е код за секретни послания.
— Какво?
— Няма съмнение. Каква е ползата да говориш, когато всеки може да те разбере? А чрез тези завъртулки можеш да изпратиш тайно писмо. Изписваш ги върху хартия и никой на света не може да разбере какво казваш, освен ако не познава също завъртулките. А и няма да знаят, можеш да се обзаложиш, докато ние не ги научим. Можем да си създадем един клуб, действащ, с правилник и клубен дом. Ех…
— Какви тайни послания? — вълнението парна гърдите на Николо.
— Всякакви. Да речем, че искам да ти кажа да дойдеш у нас, за да гледаш приказки по новия видеобард, но не искам някой друг да се домъкне. Изписвам нужните драскулки върху хартия, давам ти я, ти ги поглеждаш и знаеш какво да правиш. Никой друг не знае. Ти можеш дори да им покажеш листа, те пак няма да разберат нищо.
— Хей, това си го бива — възкликна Николо, спечелен изцяло за каузата. — Кога започваме?
— Утре — реши Пол. — Аз ще се постарая господин Доуърти да обясни на музейните работници и всичко там да е наред, а ти трябва да убедиш майка си и баща си да се съгласят. Можем да отидем веднага след училище и да започнем да се учим.
— Непременно! — провикна се Николо. — Ние ще сме клубни служители.
— Аз ще съм президент на клуба — обяви Пол. — А ти можеш да си вицепрезидент.
— Добре. Хей, това ще е много по-забавно, отколкото с барда — момчето изведнъж се сети за разказвача и запита, обзет внезапно от някакво предчувствие: — Хей, ами какво ще стане със стария ми бард?
Пол се обърна към механичния разказвач. Той тихо записваше информацията от размотаващата се книга, нейният звук достигаше до момчетата като едва доловимо мърморене.
— Ще го изключа — каза Пол.
Той се зае отново с работа, докато Николо гледаше разтревожен. След няколко мига Пол прибра отново комплектованата си книга в джоба, затвори капака на барда и го включи.
„Имало някога един голям град, там живеело едно бедно момче на име Справедливия Джони, чийто единствен приятел на света бил един малък компютър — поде машината. — Компютърът всяка сутрин казвал на момчето дали ще вали през този ден и разрешавал всичките му проблеми. Никога не допускал грешки. Но веднъж така се случило, че кралят на тази земя чул за малкия компютър и си наумил да го притежава. За целта той повикал своя Велик везир и казал…“
— Все едни и същи глупости — подразни се Николо и изключи барда с рязко движение: — Само дето е вмъкнал компютър.
— Ами вкарали са в него толкова боклук, че компютърният бизнес не може да се похвали много с тези произволни комбинации — каза Пол. — Но какво от това? На тебе ти трябва нов модел.
— Ние никога няма да можем да си го позволим. Ще си остана с тази гадна, стара, жалка развалина — Николо изрита отново барда и го удари още по-силно, така че механичният разказвач се помръдна, а колелцата му изскърцаха.
— Винаги можеш да дойдеш да гледаш моя, когато ми намерят — успокои го Пол. — Освен това не забравяй нашия клуб на заврънкулките.
Николо кимна одобрително.
— Слушай, хайде да отидем у нас. Баща ми има някои книги за миналото. Ще ги послушаме и може да ни хрумне нещо. Остави известие за родителите си и има вероятност да останеш чак докато дойде време за вечеря. Хайде.
— Добре — каза Николо.
Двете момчета се втурнаха навън заедно. Николо в нетърпението си за малко не събори барда, удари се, но само разтърка удареното място на бедрото си, без да се спира.