Той избяга с писъци сред августовския мрак. И вместо да се върне, се изпика зад бунгалото. След това естествено ходеше в тоалетната денем, за да не му се налага да се среща пак с онзи летящ ужас.
Сега погледна към пеперудата и каза:
— Здравей. Дълго ли ме чака?
Бе глупаво от негова страна, разбира се, но му беше приятно. Не му харесваше изражението на Линда. Знаеше, че колкото повече извинения си намира през следващите дни, толкова по-добре за него. Щеше да си спести пари за цигари, ако не се мотаеше край нея. Щеше да си придаде много загрижен вид. „Какво ще кажеш да изтичам за уиски, скъпа?“ „Скъпа, слизам на кея за стръв.“ „Скъпа, Сам иска следобед да играем голф.“ Линда не понасяше такова време. В нея вече имаше нещо кисело.
Пеперудата нежно погали лицето му с криле.
— Адски си голяма — каза той, внезапно усетил завръщането на ледените тръпки по гърба си, също като някога. Не се бе страхувал от години и сега си позволи съвсем мъничко и приятно да се уплаши от бялата шумоляща пеперуда. Тя зашепна край електрическата крушка. Той се изми и просто ей така погледна в една от кабинките, за да види дали са останали загадъчните надписи, които беше чел като момче. Вълшебни тогава думи, неразбираеми и странни. А сега — нищо. — Зная какво имаш предвид — каза той. — Думи. Стихчета. Изчезнала е цялата магия.
Случайно зърна лицето си в огледалото, замъгленото, криво огледало, и то му се стори разочаровано. Всички думи не се бяха оказали и наполовина толкова чудесни, колкото му се бяха стрували. Някога те бяха златни тайнствени послания. Сега бяха вулгарни удари срещу изградения му вкус.
Той остана да изпуши цигара, тъй като още не му се връщаше при Линда.
Когато влезе в бунгалото, тя погледна ризата му.
— Това е хубавата ти риза. Защо не си сложи сакото? Сега цялата е мокра.
— Нищо ми няма — отвърна той.
— Ще се простудиш — каза Линда. Тя разопаковаше багажа върху леглото. — Божичко, леглото е твърдо.
— Преди спях на него със съня на невинните — рече той.
— Честно казано — каза Линда, — започвам да остарявам. Когато направят легло от бита сметана, веднага ще си купя.
— Полегни си малко — предложи той. — До вечеря остават три часа…
— Още колко ще вали този дъжд? — попита тя.
— Не зная, сигурно само днес и утре всичко ще е зелено. Господи, колко хубаво мирише след дъжд.
Но я лъжеше. Понякога валеше цяла седмица. И той нямаше нищо против. Беше тичал надолу към сивото развълнувано езеро под игличките на дъжда, докато небето над него кипеше като огромно гърне и от време на време пропукваше от сини мълнии. После гърмът едва не го събаряше на земята. И бе плувал в езерото, усещайки водата топла и приятна, просто защото въздухът беше пълен със студени иглички, гледаше към павилиона, в който вечер имаше танци, и към хотелите с топли, дълги, сумрачни коридори с тихо подтичващи пикола, гледаше към бунгалото под августовските мълнии, плувайки кучешката във водата, покрит от ледения като зима въздух. И никога не му се излизаше от езерото, искаше само да плува в топлата вода, докато не станеше лилав от удоволствие.
Линда легна на леглото и каза:
— Господи, какъв дюшек.
Той легна до нея, без да я докосва.
Дъждът отново започна нежно да трополи по покрива на бунгалото. Бе тъмно като в нощ, но мракът го изпълваше с много особено чувство, защото знаеше, че е четири следобед и че слънцето е над цялата тъмнина, о, много особено чувство.
В шест часа Линда отново си начерви устните.
— Е, надявам се поне храната да е добра — каза тя. Продължаваше да вали и безкрайната буря трополеше по покрива. — Какво ще правим довечера?
— Искаш ли да потанцуваме? Тук има един павилион, струва милион долара, построен е през двайсет и девета точно преди да започне кризата — отвърна той, докато си завързваше вратовръзката. И отново мислено напусна стаята, за да се върне под дъждовните дървета отпреди осемнайсет години. Тримата с Марион и Скип тичаха с шумолящите си дъждобрани, които издаваха звук като от целофан, дъждът ги брулеше и мокреше лицата им, тичаха покрай площадките, пързалките и после по настлания с дървени трупи път, за да стигнат до павилиона. Вътре не пускаха деца. Те стояха навън, притиснали лица към преградата, и гледаха как хората вътре си купуват напитки, смеят се, седят по масите, изправят се и отиват да танцуват на дансинга под звуците на приглушената музика. Марион се взираше като опиянена, с грейнало лице. „Някой ден — беше казала тя — ще съм вътре и ще танцувам.“