Бяха стояли, заобиколени от дъжда в тъмната и влажна нощ, и дъждът се беше стичал от стрехите на павилиона. И оркестърът свиреше „Намерих любовта си в Авалон“ и неща като „В стария Монтерей“.
После, след като дъждът половин час се бе процеждал в обувките им, носовете им бяха замръзнали и капките се бяха стичали под яките на дъждобраните им, те се бяха извърнали от топлата светлина на павилиона и мълчаливо се бяха отдалечили от заглъхващата музика по обратния път към бунгалата си.
Някой почука на вратата.
— Аз съм Сам! — извика някакъв глас — Готови ли сте? Време е за вечеря!
Пуснаха го вътре.
— Как ще стигнем до хотела? — попита Линда. — Пеш ли? — И погледна през вратата към дъжда.
— Защо не? — отвърна съпругът й. — Ще е забавно. Господи, вече никога не правим нищо, нали разбираш какво искам да кажа, никога не ходим никъде пеш и ако трябва да отидем някъде дори само на една пряка, се качваме на колата. По дяволите, хайде да си облечем дъждобраните и да идем пеш, а, Сам?
— Нямам нищо против. А ти, Линда? — извика Сам.
— О, пеш ли? — възнегодува тя. — Чак дотам? И в този дъжд?
— Стига де — каза съпругът й. — Нищо и никакъв дъжд.
— Добре — съгласи се Линда.
Дъждобраните им зашумоляха. Той се смееше, пляскаше я по гърба и й помагаше да се закопчае.
— Мириша на гумен морж — каза тя. И после излязоха на алеята сред зелените дървета и зашляпаха в мократа трева, затъвайки в калните бразди, докато покрай тях профучаваха автомобили, виещи в плътния влажен мрак.
— О, Господи, страхотно е! — извика той.
— Недей бърза толкова — каза Линда.
Вятърът вееше, огъваше дърветата и както изглеждаше, щеше да продължи така поне седмица. Хотелът се намираше на върха на хълма и сега те вървяха, без да се смеят толкова, макар че той се мъчеше отново да ги развесели. След като Линда се подхлъзна и падна тримата престанаха да разговарят, въпреки че когато й помагаше да се изправи, Сам се опита да се пошегува.
— Ако никой не възразява, ще спра някой на автостоп — рече тя.
— О, не бъди такава глезла — каза той.
Когато в подножието на склона се появи автомобил, Линда вдигна палец. Колата спря и мъжът вътре извика:
— Всички ли искате да отидете до хотела?
Но съпругът продължи, без да каже нито дума, и Сам трябваше да го последва.
— Не беше любезно — каза Сам.
На фона на небето се очерта мълния — като голо новородено дърво.
Вечерята бе топла, но не особено вкусна, кафето беше рядко и в трапезарията нямаше много хора. Витаеше онази типична за края на сезона атмосфера, сякаш всички за последен път са извадили дрехите си от гардероба: утре светът свършваше, светлините щяха да угаснат и нямаше смисъл прекалено да се опитват да доставят удоволствие на когото и да било. Осветлението изглеждаше мрачно, хората разговаряха насила и се виеше ужасен дим от пури.
— Краката ми са подгизнали — каза Линда.
В осем часа отидоха в павилиона и той бе голям, пуст и кънтящ, с празна естрада. После бавно започна да се пълни и към девет вече имаше много хора, които седяха край масите, а деветчленният оркестър („През двайсет и девета не беше ли двайсетчленен?“ — зачуди се съпругът) засвири различни стари мелодии.
Цигарите му бяха влажни, костюмът и обувките също, но той не казваше нищо. Когато оркестърът започна третото парче, покани Линда на дансинга. В огромната кънтяща празнота под постоянно менящите цвета си светлини танцуваха седем двойки. Чорапите му шляпаха и бяха много студени.
Той притисна Линда към себе си и двамата затанцуваха под звуците на „Намерих любовта си в Авалон“, просто защото по-рано се беше обадил, за да им каже да я изсвирят. Движеха се тихо по дансинга и не разговаряха.
— Краката ми са подгизнали — каза тя.
Той продължаваше да я притиска и да танцува. Беше тъмно и студено и по прозорците се изливаше свеж дъжд.
— След този танц — рече Линда — си отиваме в бунгалото.
Той не отговори нито с „да“, нито с „не“.
Само погледна над лъскавия под към празните маси, тук-там с по някоя двойка. Докато танцуваха, той се насочи към прозореца, примижа и те бяха там.
Отвън надничаха деца. Едно-две. Може би три. Лицата им грееха. Очите им блестяха. Видя ги за момент.
Той каза нещо.
— Какво? — попита Линда.
— Казах, че ми се иска сега да съм навън и да гледам през прозореца — отвърна той. Тя го зяпна. Песента свършваше. Когато погледна към прозореца, лицата ги нямаше.