Набоков прави крачка назад, стъписва се от това, което си е позволил, изпитва страх от посоката, която е поел, от крайностите, до които е стигнал. Във финалните епизоди романът изоставя всички грижливо мотивирани условности и се насочва към дълбоката едноизмерност на „нормалното“. Една промяна не само неочаквана, но донякъде и произволна, тъй като психологически в малко вероятна, а е и прекалено изкусно и изкуствено мотивирана. Отпадат напреженията между различните културни пластове, изчезват играта и предизвикателството. Човешката комедия се отдръпва и под оголените души неочаквано проблясват библейските архетипове на греха и изкуплението, на жертвоприношението и пречистването. Актуализирани и подкрепени от климата на сурова морална взискателност, интимно свързана с мотивите на християнската етика (служба на дълга, жертвоготовност, себепреодоляване, победа над тленността на тялото и т.н.) в руската литературна класика. Следователно един митологичен ключ е сменен о друг.
Изявилите се на финала нравствени императиви задават поведението както на Лолита, така и на Хумберт. Редица изследователи на Набоков са правили паралели между съдбата на Лолита и някои от героините на Толстой, а също и с Пушкиновата Татяна от „Евгений Онегин“. И Лолита поема своята част от вината, приема скромния и тежък живот, посвещава се на добродушен, но посредствен и недъгав мъж, решава да бъде вярна на нелюбимия съпруг. Този неин избор, заедно с всичко останало (отдръпване на нимфическата магия, болезнено осъзнаване на вината и на житейския крах), намира отклик у Хумберт в едно друго поведение от саможертвен тип, чийто архетип трябва да търсим във вселената на Достоевски. Избухналата ревност и желание за мъст се пренасочват от Лолита към нейния похитител, който се превръща в своеобразно културно олицетворение на метафизичното зло на епохата. Но така или иначе, тази малко произволна конкретизация (= нужда от конкретизация) насочва разказа и Хумберт към драматурга Уотърпруф, неговия ироничен двойник, олицетворение на порока без страст, на разврата като компенсация за импотентността. За да спаси душата си, Х.Х. решава да премине през пречистването на обществото и за целта си определя ролята на екзекутор, която изпълнява по подобаващо ритуален начин. Наказанието има двоен обект: убивайки своя грозен двойник, той изпраща сам себе си на електрическия стол. Тоест превръща наказанието в самонаказание, а оттам и в изкупление.
От тази позиция повява друг тип фетишизъм — който, доста странно, има корените си във вътрешната противоречивост на класическо-хуманитарната формация на героя. Така че „обръщането“ не е чак толкова нелогично. На финала отчетливо може да си дадем сметка за това, че през целия разказ преминава една прикрита морализаторска позиция, чийто носител е самият нарушител на табутата. Дори в най-еротичните сцени, дори в най-предизвикателните изявления като контрапункт присъствува неизказана морализаторската гледна точка. В самия начин на изживяване на насладата пулсира внушението за нередност. Със страховете и’ машинациите си, с цялото си поведение героят, успоредно с пространството на еротичното, сам изгражда и пространството на греха. Постепенно те все повече и повече се покриват до степен на пълно съвпадение; Съвсем в духа на християнския морал удоволствието отвежда към чувството за вина, еротичното се свързва с ада… Финалът просто слага точка над тази морализаторска позиция. Снемайки настроени ята на модернизма, духа на епатажа, романът завършва с почти еснафско нравоучение, което не само обрича на гибел героя, но сякаш иска и читателят да заплати евентуалното чувствено удоволствие, извлечено от неговите страници, с морално покаяние и отказ. Етичните ценности взимат връх над естетичното. Невероятно, но последните думи към Лолита на отиващия в небитието изтънчен развратник и волнодумец са следните: „Бъди вярна на своя Дик. Не позволявай на други мъже да те докосват. Не разговаряй с непознати. Надявам се, че ще обичаш своето дете. Надявам се, че ще бъде момченце. Надявам се, че мъжът ти винаги ще се отнася добре към теб…“ Кръгът се затваря, романът се връща и настоява върху тези свои черти, които го характеризират като класическа по дух творба.
Непоследователността и противоречивостта в позицията и поетиката на Набоков дават достатъчни основания да характеризираме „Лолита“ като творба на прехода между класическата традиция и модернизма, между драматичното устремяване към художествена промяна и болезнените опити тази промяна да бъде ограничена в определени рамки. Но може да погледнем към нея и от друг ъгъл и да зададем въпроса: не демонстрира ли тя дързостта да си модерен, без да си престанал да бъдеш класически? Не е ли плод на стремежа да се съчетаят високите постижения на класиката с тенденциите в модерната литература, да се оплодят старите психологически „дълбочини“ и великолепие на стила с разрушителните тенденции на авангарда? От стриктно теоретична гледна точка този стремеж може да изглежда вътрешно противоречив, обречен на провал, но в конкретния случай, и в това е вълнуващата непредсказуемост и магия на изкуството, той е довел до великолепни резултати — съчетание на неповторимо естетическо удоволствие и висше литературно майсторство.