„Лолита“ е сложна литературна творба, която ще представлява изпитание за нашия не особено подготвен „широк“ читател. При това истинският проблем в нейната рецепция е не еротиката (за която не са създадени условия да се говори спокойно и това в чисто психологически план, усложнява разговора), а изкуството, неприобщеността към определен тип литература, който можем да наречем литература, на прехода, на късането. На прехода от класическите форми към модерната практика. На късане с целия пласт на нравствена и естетическа сигурност, която носеше класическият модел. „Лолита“ не е просто нито пикантна, нито развлекателна, нито възпитателна, нито назидателна, нито „прогресивна“ книга. За да ни се разкрие, тя изисква не консумативно, а проблемно четене. Разговорът за нея трябва да преодолее консерватизма на битовото съзнание и да се разположи на нивото на културата.
С някои свои основни характеристики „Лолита“ е дълбоко свързана с духа на класическата литература. На първо място, подобно на романите от Балзаково време, неговата тема е изследването на една страст, която обсебва цялата личност, изтласква в периферията всички останали „съдържания“ и се налага с изключителната си интензивност и концентрация. Връзката ще стане още по-очевидна, когато добавим, че това е една любовна страст. „Лолита“ се вписва в поредицата на големите любовни романи. Ако временно оставим настрани някои от предпоставките на чувството и на любовната връзка, може да кажем, че това е книга за един особен, изстрадан, безутешен начин на обичане, за бавното, мъчително откриване на любовта. На края на разказа, след дълго лутане през похотта и желанието за мъст, с изпепелена душа, героят на тази история стига до следното прозрение: „Че я обичам най-много от всичко, което някога съм видял или мога да си представя на този свят, или съм мечтал да видя на онзи (…) Беше любов от пръв поглед, от последен поглед, от вечен поглед.“
Но класическата мярка в изкуството на Набоков се проявява и на нивото на метода, на отношението към житейския материал. Не може да не отбележим стремежа за пълнота в описанието на героите, за извеждането на техните социални и културни корени. Авторът надарява дори епизодично преминаващите през действието персонажи с цялостни биографии, с ясно очертана житейска съдба. Всички те са разположени в полезрението на един всевиждащ поглед, обхващащ миналите или бъдещите им житейски координати. Ще добавим, че в традициите на класическия реализъм всички герои се свеждат до определени ако не точно социални, то по-скоро културно-психологически типове.
Романът разкрива своята причастност към класическото и на нивото на начина на разказване, на писателската техника, на това, което обикновено се нарича стил. Ако внимателно се вгледаме в критическите коментари върху модерната литература, ще забележим, че там силно намалява, ако ли не и въобще изчезва, употребата на понятието стил. Не че стилът като такъв престава да съществува, но други характеристики са минали напред в определяне на творбата. Даваме ли си сметка колко отдавна не сме чували фразите „неповторим стил“, „изящен стил“ и т.н.? А те толкова подхождат на разглеждания текст, в известен смисъл задават основното му измерение. Много може да се говори за виртуозността на наблюдението, за смайващата точност на детайла, за ловкостта при мотивиране на психологическата промяна, за портретирането на героите в прозата на Набоков. Но най-дълбоката и интимна връзка на „Лолита“ с класическата традиция се разкрива в начина на мотивиране на стила чрез психологическите характеристики на героите. (Тук откриваме връзките със Стендал, Флобер, Толстой, Достоевски, Гогол и т.н.) На едно място в книгата четем: „За минута искам да продължа тази сцена с всичките й дреболии и фатални подробности.“ Всичко, което засяга Хумберт (удоволствието и заплахата, надеждата и страхът), се спотаява в делничния поток. В действието липсват големи събития (големи в смисъл засягащи повече хора, надхвърлящи жизнения кръг на героя). „Отклонението“, изначалната неморалност, превръщащи го в правонарушител, предопределят не само живота, но и погледа му. Остротата и болезнеността на възприятията на героя се превръщат в стил на писателя.