Разбира се, категорията нимфетка не е въведена от Набоков, за да осигури морално алиби на героя, а за да очертае по-категорично представената драма, която в общи черти може да бъде определена като нарушаване на връзките (хармонията) между вътрешноиндивидуалния свят и обкръжаващия го социум. Това може да бъде проследено в развиващите се на две нива отношения между Лолита и Хумберт: едното е условното ниво на отношението нимфетка — нимфолепт (термин, също принадлежащ на Набоков), обединени от общата си същност, взаимно съблазняващи и унищожаващи се. Другото ниво е на отношението към тях, в качеството им на двойка, от страна на обществото, което се намесва със своите стандарти, с общозадължителните си критерии. Романът се развива отвъд директното осъждане или оправдание на греха. В това се състои и плодотворността на позицията му.
Както вече казахме, една от формите на използуване на еротичното в „Лолита“ се явява епатажът. Стратегията на епатажа е заложена още в избраната форма на повествование: субективно изживяване, дневник-изповед, нещо повече — своеобразен дневник-обръщение, послание със строго определен адрес. Тук индивидът диктува формата и границите на откровеността, мярката на приличието. Изповедта е адресирана към „господа съдебните заседатели“, които чисто фабулно покриват реалните служители от съда, но семантично отпращат към много по-широк знак, свързан със смисъла, който в руския език е придаван на това обръщение — г-да съдебните заседатели са всички предполагаеми обвинители, всички възмутени граждани, еснафското обкръжение. Този широк смисъл намира потвърждение и в редица допълнителни обръщения, чиято форма варира, съобразно емоционалните бури на разказа, от спазвания с усилие неутрален, протоколен тон („учений читателю“, „любителю детектив“, „опитний репортере по съдебни дела“), през престорената любезност („милостиви господа“) до предизвикателството („възмутеният читател, чиито вежди вероятно така са се плъзнали нагоре, че са стигнали до тила му, преминавайки през цялата му плешивина“) и дори до хапливата ирония и издевателството („девствено-студени господа заседатели“). Следователно тази изповед въпреки различните нюанси е не толкова покаяние, колкото дързост. Изповедната интонация е примамка, която цели да въвлече читателя в скандала. Героят не желае да се преструва, не желае да се прикрива, точно обратното — той самият се държи скандално, дори агресивно.
Възрастта на Лолита е част от стратегията на епатажа, но далеч не я изчерпва. Епатажът не се свежда до определен момент от разказа, той е ниво на разказване, което пронизва целия романен корпус и поддържа постоянно напрежение в отношенията с другите нива. Проявява се не само в откровеното, демонстративно излагане на това, което обикновено грижливо се прикрива, отрича, преиначава, но и в предизвикателствата към добрия вкус и морал, апологията на перверзността, преувеличенията, фантазьорството, цинизма, издевателството… За тази цел прибягва както до конкретни вулгаризми (хвалба с размера на члена, магията на меката уста на момичето или волността в класната стая по време на родителска среща), така и до изграждането на цели сексуални фикции (бълнуването на героя, който си представя как, когато Лолита стане, на 14 години и напусне възрастта на нимфетките, той ще я застави да възпроизведе своето загубено изящество, а след това, чрез повторение на операцията, ще получи възможността да се наслади дори и на прелестите на Лолита Трета…).
Скандалът е винаги стратегия, тъй като е насочен срещу някого, срещу нещо. Следователно той се проявява като един критичен език и естествено заявява принадлежността си към авангарда. Неговият начин на употреба на еротичното предизвиква обратен ефект — свръхвъзбудата, която демонстрира, довежда до блокиране на удоволствието. И по най-парадоксален начин скандалът става средството на героя да воюва за „целомъдрието на ситуацията“ при цялата нейна привидна осъдителност. Двусмислието на еротичната ситуация (съблазнител—жертва, екстаз—страдание, циник—романтик, невинност—поквара и пр.) позволява на Набоков да впрегне разколебаващата стойностите енергия на епатажа в разгърнат морален и културен критицизъм. В опозицията нормално—ненормално, той използува ненормалното като катализатор, проявяващ всички дефекти на нормалното; и обратното — открива и защитава нормалното в ненормалната ситуация. Така, отказвайки елементарното им противопоставяне чрез играта на роли, чрез релативизираните категории, се домогва до по-сложна хуманитарна позиция.