Опозицията нормално—ненормално (извратено) се изяснява и донякъде конкретизира в няколко по-частни опозиции, всеки член от които на свой ред изявява известна амбивалентност — положителната ценност и отклонението изглеждат по нелогичен начин свързани. Така например на единия полюс порокът се свързва с идеала (за женска красота, за всеотдайност, за дълбочина на чувствата); на другия — битовият еталон за нормално е ситуиран на непосредствена близост до пошлостта, т.е. изглежда съмнителен и следователно (по свой начин) е порочен. Ето някои от тези опозиции: Европа—Америка, класическа култура — популярна култура, естетизиране на живота и удоволствието — консумативно отношение към живота и секса и пр. Всички тези опозиции в края на краищата се свеждат до един общ еталон на съизмерването — еротичното.
Срещата между Хумберт Хумберт и Лолита е по същество среща между субектите (и обектите) на две култури, превърнали в техни символи. Среща между уморената, натежала от достолепие и ценности упадъчно изтънчена класическа култура на стария континент и младата, витална, епидермална, евдемонична и агресивна култура на Новия свят и машинното време. Изтънченият декадент Хумберт не може да установи трайна връзка със здравата пошлост на Лолита. Неговите преживявания минават през сложни вериги от културни позовавания, докато тя олицетворява идеалната празнота и безразличието към всичко, което може да се нарече култура. Към нея са обърнати рекламите по пътищата, по които те безнадеждно се носят в търсене на невъзможното убежище, и тя е идеалният потребител на тяхната наглост.
Героят на романа е вътрешно непримирим към пошлостта на живота на средната американска класа, на културата, чиято социална опора се явява тя. От страниците на „Лолита“ звучат безпощадни сатирични нотки срещу агресивната реклама, киното, илюстрованите списания, радиодраматизациите, масовото образование, пошлостта на „нормалното“ лицемерието, интересчийството, фригидността, невротизирането на обикновения американец — с една дума, срещу разпространената имитация на „пълноценен“ живот. (Тази позиция на Набоков е много близка по дух до радикалната американска социология от 40-те и 50-те години.) Един от аргументите на критиката на популярната култура е и загубването на културата на преживяването, опошляването на секса, свеждането му до механични жестове от поколението на „ядрените момичета“.
Еротизмът на Хумберт е отзвук от „света от вчера“: притежава аристократична подкладка, излъчва мирис на гниене, декадентство, европеизъм. Той е неговата програма, неговата опора в противопоставянето му на средата, неговият протест. Този тип еротизъм не е характерен за масовото общество, в което и страстта е нещо преходно, нещо за бърза консумация (например пресметливата похот на майката на Лолита, в която господствува желанието без страст, удоволствието без любов). От тази гледна точка поведението на Хумберт дава израз на една загубила почвата си класическа позиция. Старата култура на чувствата води ариергардна битка върху необичайната плоскост на извратеното сексуално влечение. И Набоков е описал тази битка като нещо епично (отличаващо се с висока степен на вътрешна напрегнатост), демонстриращо качествата и възможностите на личността, нежелаеща или загубила възможност да се реализира по друг начин. Епична битка, в която сякаш се решава въпросът за основите на културата.
На всекидневната, нормална пошлост на средния човек се противопоставят силата на желанието, копнежът, обожанието, незаменимостта на обекта, всеотдайността. Еротизмът на Х.Х. е носител на романтичното, фетишистко, ритуално отношение към обекта и затова е фиксиран в един недостижим идеал — нимфетката, олицетворение на неомърсената женска красота. И точно тази му естетическа ориентация придобива критически функции.
Хумберт издига като еротичен идеал това състояние на жената, когато нейната красота още не е опорочена от живота. В тази му позиция се проявява естетическият утопизъм на една определена насока в класическата европейска мисъл. Неопорочената красота не може да остане на пиедестала като идеал не само поради натиска на действителността, но и поради логиката на собствената му страст. Култовият акт на възхвала и обожествяване на Лолита кулминира в реализиране на желанието, в опредметяване на идеализирания обект. Успоредно с логиката на живота (процесът на стареене — Лолита наближава предела, отвъд който ще престане да бъде нимфетка) и неговите действия допринасят за омърсяването, за деградирането на непорочната красота. Консумативността взима връх: Хумберт откъсва Лолита от социалната среда, превръща я в държанка, в сексуална робиня, способствува за корумпирането на личността й. В това е трагизмът на ситуацията: обречеността на обекта на обожание се превръща в обреченост на героя. Романтизмът, идеализацията, фетишизмът, класическата мярка — също се оказват оръдия на опошляването.