Елин Пелин
Няколко къси разговора с др. Георги Димитров
Великият водач на работничеството, упоритият борец за социална правда, създател на република България, творецът на новия живот в нашата страна, другарят Георги Димитров почина! Последната страница голямата и дълбоко съдържателна книга неговия живот е приключена.
Историята ще запише рязко подчертано неговото забележително име, което ще расте заедно с вековете.
Намирам в бележника си някои къси разговори при случайни срещи с него, които искам да поделя с читателите.
С него се познавахме от млади години, онова време, когато се създаваше работническото движение у нас, когато социалистическите идеи още ферментираха, когато Дядото млад и Янко Сакъзов твърде много запален, когато трибуната в дъсчения цирк „България“ (на мястото на сегашните хали) често трепереше от горещи спорове, които дохождаха понякога и до сбиване.
При завръщането на другаря Георги Димитров след Девети септември имах случай го видя и да говоря с него няколко пъти. Случайно и набързо.
При първата среща той горещо ми стисна ръка, учудено и внимателно ме загледа и каза:
— Елин Пелин! Ти още си същият. Ти никак не си остарял! Колко години направи?
— Към седемдесет.
— А пък не изглеждаш на толкова.
— Аз съм недоразвит старец — казах шеговито.
Той доста се посмя и внезапно каза:
— Повечето от познатите от нашето поколение, които срещнах след завръщането си, изглеждат много запазени. Изглежда, че ние сме били яко поколение… Как се чувствуваш? — попита.
— Не особено добре. Сърцето ми не ме слуша. Повредени му са сачмените лагери…
— Знам. Научих за това, но… дръж се. Да изкараме още по четири петилетки. — И като се вгледа в лицето ми, добави: — Ако ти понася морски климат, ще те пратим на един отличен курорт, където ще бъдеш гледан много добре и ще се подмладиш още повече.
Казах му, че лекарите не ми препоръчват море.
— Във всеки случай сондирай ги пак и ми обади. Обади ми какъв климат ти препоръчват.
Неговото внимание ме трогна, но знаех колко е зает и какви други грижи си има, затова не счетох за нужно да го безпокоя по тоя въпрос.
При една друга среща заговорихме за новата съветска литература. Запита ме запознат ли съм с нея.
— Не много добре — казах.
— Тя е в небивал разцвет. Има интересни и дълбоки писатели. Патриоти, всецяло отдадени на творчество. Новият живот е увлякъл всички. Ако искаш да видиш действително един съвсем нов, съвсем друг свят, с удоволствие бихме те пратили за някое време в Съветския съюз…
— Моето болно сърце не ми позволява дълги пътешествия — казах му със съжаление.
— А би било толкова хубаво за тебе…
Веднаж стана дума за новата българска литература.
Попита ме следя ли я.
— Доста усърдно. Растат нови таланти.
— Какво нещо ти прави по-особено впечатление?
— Харесва ми задружният живот, който има сега между писателите, и сериозността, с която се отнасят към работата си. Има едно красиво и благородно съревнование.
— Това е добре — каза той. — Тъй трябва да бъде. Честното другарско съревнование е гаранция за по-добра и по-качествена продукция. Това е от голяма полза за литературата и за самите творци. Няма спекула, няма завист. Това трябва да научат всички, всички творчески отрасли.
Видял беше новото издание на моите книги за деца. От разговора си по тоя въпрос запомнил следната мисъл: „Всички писатели, даже и най-големите, не трябва да смятат, че писането на книги за деца е маловажна работа. Напротив, това е едно високо и от огромно значение дело. Всеки писател трябва да дели най-хубавото си време и най-хубавото си настроение, за да напише някоя книга за децата. В Съветите писането на детски книги е свещенодействие.“
Веднаж ме попита твърде деликатно как живея, какво ми е положението и как се справям с ежедневието.
Казах му, че съм добре, че моите книги преиздават често и че съм доволен от това, което имам срещу тях. Оплаках му се от ново нареждане за хонорара, за което онова време се говореше. Предвиждаше се всяко ново преиздаване на книги процентно намаление на хонорара.
— Мисля, че такова нещо се практикува и в Съветите — каза той.
— Да — казах. — Но нашите тиражи са много малки, при това книгите бавно се пласират и смятам, че е абсурдно да се подценява една книга, когато е хубава и се търси повече. Съветският мащаб е голяма мярка за нашите условия.
— Е да — каза той, като се замисли. — Ние трябва да имаме всякога пред вид нашите условия. Подобни ограничения при преиздаването на наши книги не би трябвало да има.