Рюмин потропа по масата.
— Моля ви, уговорката ни беше, че ще оставим дискусиите за после, а сега главно ще питаме и ще слушаме. Разбирате, че се налага бързо да изберем някаква тактика на поведение поне за най-близко време. Заповядайте, вашият въпрос, уважаеми Фуан.
— Коментирайте предположението, че звездолетът е изпратен с намерения, заплашващи Земята, а пасивността му е прикрито разузнаване.
— Не забелязахме никакви признаци на враждебност — каза Даниел. — Впечатленията ни са, че автоматите на звездолета следяха внимателно всяка наша стъпка, но по-скоро, за да предпазят себе си и… нас.
— Антропоморфната обстановка може да е камуфлаж — обади се млад човек от групата зад генерала. — И опасни могат да бъдат не само оръжията. Всички знания и технически възможности, които крие звездолетът, са заплаха за крехкото равновесие на Земята. Представете си го като една информационна бомба, захвърлена тук от агресивна цивилизация.
— Видяхме много неща, които могат да се нарекат чудеса. И не се приближихме дори стъпка към тяхното разбиране. Например не видяхме двигателите, не ни показаха управлението на която и да е система или уред.
— Във всеки случай кръговата отбрана трябва да остане — заяви У Фуан.
— Наистина знаем много малко — включи се Борис. — Но точно затова мисля, че интуитивните ни оценки не бива да се пренебрегват. Убеден съм — хора, които са в състояние да сътворят световете там, в звездолета, не могат да бъдат агресивни… Разбирам, че този аргумент е по-слаб от ракетите ни. Но изпратете ни пак, изпратете други хора, за да се убедите.
— Виждате ли! — скокна същият млад човек. — Точно това пространство е опасно. Днес пратихме двама души в звездолета и те освен цял куп касети донесоха и нещо, което не знаем дори дали е биологично същество, механизъм или нещо друго. Утре ще пратим там сто души, после…
Този път Колинс се опита да надвие шума в залата.
— Ако се доверим на впечатленията в предположенията ви, много мъчен става въпросът защо звездолетът изобщо се е озовал на Земята и защо отвори шлюза си.
— Защото така е решил. Когато е останал без екипаж… — Деликатно побутване в коляното накара Борис да замълчи и той разбра защо. Но прекъснатата реплика не остана без внимание.
— Вие през цялото време говорите за звездолета като за разучно същество.
— Ако позволите, — намеси се Даниел, — бих използвал определението „очовечена машина“. Тя е научена превъзходно да се грижи за хората, но е способна и на нещо повече… Може би на някаква самостоятелност. Бих искал добре да помислите за тази възможност, когато вземате решения.
— Непременно ще я имаме предвид. Още въпроси?… Съжалявам, Борис, съжалявам, Даниел, вие разбирате, че карантината трябва да продължи още… известно време. Длъжни сме да бъдем предпазливи. Залогът е много голям.
Двамата се изправиха и тръгнаха към врата, където ги чакаха придружителите в скафандри.
По построения специално за случая надуваем коридор те ги съпроводиха от стаята със стъклената преграда направо до задната врата на военна линейка. Когато се качиха вътре, Борис потропа по стъклото, делящо ги от кабината на шофьора. Той се обърна и макар че шлемът му пречеше да чува, разбра жестовете и изключи осветлението в колата. Тъмнината вътре се сля с мрака в степта наоколо. Пред отворената врата на наблюдателната кула видяха Колинс и Рюмин, които им махаха за довиждане. Долепен до стъклото, Борис посочи часовника на лявата си китка, после вдигна ръка с разперени пет пръста. Имаха право на няколко минути за сбогом с това място, със звездолета.
Силуетът му ясно се очертаваше на небето. Черните криле на фантастичната пеперуда сякаш докосваха звездите.
— Съжаляваш ли за полета до Марс? — запита Даниел.
— Съжалявам за него. — Борис гледаше далечната безмълвна грамада. — Каква самота е това! Сред безкрайна пустота, без хората… И той се е върнал. Ти няма да ми се изсмееш — на мен ми изглежда тъжен и самотен. Дошъл е тук да си почине на родната планета. Попивал е звуците на степта, дните и нощите. Отворил е шлюза, за да пусне в себе си въздуха на Земята… и нас. Сега пак е оставен сам със степта, въздуха, сезоните. А може би и не му трябва друго.
— Няма да го взривят. Няма да посмеят.
— Бомба… Да, бъдещето е бомба. И те ще се опитат да я обезвредят. Навярно не с ракети. С изолация — като нас.
— Те не разбират, Борис. Но представи си само — ние бяхме там! Да си бил там е единственият начин да разбереш. А за другите — то е нещо чуждо, огромно, могъщо и непознато. Затова е страхът.