— Да, сър. Нещо против да си сваля палтото? Топличко е тук.
— Искаш ли да пусна охлаждане?
— Само ако и на вас ви е топло. Палтото ми е по-дебело, отколкото изглежда.
— И аз го забелязах. Бронирано ли е?
— Да, сър. Често ми се налага да излизам навън.
— Нищо чудно, че ти е топло. Свали го. Свали всичко, което пожелаеш.
Тя се засмя.
— Чудя се и вие ли сте същият перверзен старец. Да не изкарам още един милион?
— Няма да получиш и пукнат грош. Млъквай, момиче, трябва да се обадя по телефона.
— Да, сър. — Юнис си свали палтото, облегна се назад, вдигна крака на облегалката и се замисли.
„Какъв странен ден!… Наистина ли ще стана богата?… Направо не мога да повярвам… Няма да профукам и един цент от тези пари, нито ще позволя на Джо, докато не ги прехвърлим на сигурно в някоя банка. Някои хора умеят да се оправят с парите — като господин Соломон и шефа, други, като моя Джо, не стават за това… но затова пък той е най-сладкият мъж, който може да си пожелае едно момиче. Стига, разбира се, никога повече да не му позволявам да си отваряме съвместна сметка.
Милият ми Джо! И той си пада по моите «кълки». Шефът е пълен с всякакви старомодни изрази. Стеснява се да ми казва «кучка». Все внимавам да не го шокирам с нещо… е, не че той не обича изненадите, те са приятна добавка към живота, като чесън във всяко ядене. Затова пък с Джо мога да приказвам каквото ми хрумне… стига да не е за пари…
Интересно, какво ли ще си помисли Джо, ако ме види в тази луксозна лимузина, в компанията на един дърт пръч? Може би нищо, но все пак ще е най-добре да не му разказвам какво съм правила… мъжете не разсъждават като нас, те не знаят що е логика… между другото, не е редно да наричам господин Соломон «дърт пръч». Той със сигурност не се държи като такъв. Вече ще внимавам какво му казвам и повече ще се вслушвам в думите му…
На колко ли е години? Кой може да каже, в наши дни, когато мъжете се тъпчат с всякакви хормони и никога не са «прекалено стари», докато краката им не започнат да се подгъват. Както е шефът… не че някога си е позволявал своеволия с мен, дори в годините, когато беше в по-добра форма…
Дали шефът наистина вярва, че ще си върне младостта, като му трансплантират мозъка? За ръце, крака, бъбреци и сърце съм чувала, но мозък?“
Соломон изключи телефона и каза:
— Готово. Остава само да се подпишат документите, което ще направя тази вечер в Торонто.
— Съжалявам, ако ви създавам неприятности, сър.
— Удоволствието е мое.
— Оценявам го. Искам също да благодаря по някакъв начин на шефа, макар че той, изглежда, не го очаква от мен.
— Няма смисъл да му благодариш.
— Напротив, мисля, че има. Само че не зная как. Какво се казва на някой, който ти подарява един милион долара? Без никакви задни мисли?
— Хъмм! Има си начини. Но в този случай мисля, че не е необходимо. Мила моя, познавам добре стария Йохан. Ще му доставиш най-голямо удоволствие, ако не покажеш и намек за благодарност. Твърде много хора са му благодарили в миналото… а след това са го приемали за лесна плячка и са се опитвали да го издоят докрай. Следва неизбежното разочарование и желание да му отмъстят. Така че не му благодари. Той не вярва на милите думи, предполага, че целта са парите му. Забелязах, че си доста дръзка с него.
— Налага се, сър, иначе ми се качва на главата. На няколко пъти ме е докарвал до плач — преди години, — докато не разбрах, че иска да си държа на своето.
— Виждаш ли? Дъртият деспот сигурно се обзалага със самия себе си дали още утре ще изприпкаш да му близнеш ръката. Така че дори не го споменавай. Разкажи ми за себе си, Юнис — на колко си години, откога си омъжена и кой поред е този брак, имаш ли деца, заболявания, какво предпочиташ да гледаш по телевизията, с какво се занимава мъжът ти, как стана секретарка на Йохан, брой арести и за какво — ако пък не искаш, можеш спокойно да ми кажеш да вървя по дяволите. Но ми се ще да те опозная малко по-добре — отсега нататък ще работим често рамо до рамо.
— Нямам нищо против въпросите — „Ще кажа само каквото искам!“ — но това правило не важи ли в двете посоки? — Тя се размърда и изопна крака. — Мога ли и аз да попитам същото?