Той се разсмя.
— Разбира се. Ще ти отвърна искрено… или ще те преметна.
— Което бих могла да направя и аз, сър. Но не се налага. Омъжена съм и съм на двайсет и осем. Нямам деца — все още, но имам разрешение за три. Що се отнася до работата ми — на осемнайсет спечелих конкурс за красота, с наградата вървеше договор за едногодишни шоупрограми из щата и възможност за седемгодишни участия в телевизионни предавания…
— И не те взеха в телевизията? Направо да им се чудиш.
— Не е това, сър. Решението беше само мое — отказах се. След щатския конкурс за красота се явих на националния и го изгубих. Но получих възможност да се уверя с очите си колко много хубави момичета има. Прекалено много. Нещата, които подочух от тях, за това какво трябва да направиш, за да се уредиш за пробни снимки и прочее… беше ми достатъчно. Върнах се в училище, записах се на курс по секретарска електроника с допълнителни часове по компютърни езици и кибернетика и започнах да си търся работа. — „Но няма да ти кажа как завърших училище!“ — След време станах секретарка на госпожа Бирман, след като предишната й заместничка излезе по майчинство… после тя не се върна и аз останах за постоянно и когато госпожа Бирман се пенсионира, шефът ме назначи на нейно място. И ето ме тук — признавам, че съм едно доста щастливо момиче.
— И умно също. Но съм сигурен, че външният ти вид е изиграл голяма роля в решението на господин Смит.
— Зная, че е така — отвърна тя тихо. — Но той нямаше да ме задържи, ако не си вършех работата. Да изглеждаш добре най-често е наследствено, за останалото трябва да се погрижиш сам.
— Така е — съгласи се той. — Но знаеш ли, според някои проучвания красивите жени по правило са по-интелигентни от непретенциозните.
— О, не мисля така! Вземете например госпожа Бирман — тя не беше красавица. Но пък страшно й сечеше пипето.
— Казах „според някои проучвания“ — подчерта той. — Пък и какво е красотата? Хипопотамката несъмнено изглежда невероятно красива в очите на своя приятел, инак той щеше да тръгне след друга хипопотамка. Това, което наричаме „физическа красота“, е всъщност само комплекс от полезни качества в борбата за оцеляване. Как мислиш, дали един хипопотам би те сметнал за красива?
Тя се изкиска.
— Съмнявам се!
— Виждаш ли? От негова гледна точка ти не си по-красива от някоя хипопотамка, просто си наследила нужния набор характеристики за оцеляване.
— Предполагам, че е така. — „Хъм! Дай ми само възможност и ще ти покажа каква съм!“
— Но тъй като с Йохан принадлежим към твоя вид, имаме сходно мнение по въпроса за женската красота. На която Йохан винаги е бил голям ценител.
— Което е вярно — съгласи се. След това повдигна крака с аления чорап и го разгледа. — Обличам се по този начин, за да забавлявам шефа. Когато постъпих на работа в „Смит Ентърпрайз“, също като останалите момичета носех съвсем оскъдно облекло — нали знаете, най-често само телесна боя. После, след като ме прехвърлиха в канцеларията на госпожа Бирман, започнах да се обличам по-скромно, защото тя скриваше цялото си тяло — също като сестра Макинтош. Дори не използваше прозрачни материи. Много неудобно. Продължих да се обличам по този начин, докато госпожа Бирман се пенсионира. Но една сутрин, бях се облякла с еднократни дрехи — по-лесно е да ги хвърлиш, отколкото да ги переш и гладиш, — се полях с кафе, а нямаше какво друго да сложа. Нито време да си купя други. Освен това бързах, защото знаете, че господин Смит мрази да се закъснява. Стиснах зъби, напъхах си дупето в офис бикини и помолих Джо да ме изрисува, колкото се може по-бързо! Джо е художник, ако не знаете.
— Не мога да повярвам.
— Така е. Той ми рисува кожата, дори очертава лицето. Все пак онази сутрин закъснях, защото Джо е художник до мозъка на костите и отказа да ме пусне само с едно небрежно напръскване. Първо ме оцвети в бяло, сетне нанесе на различни места черни точки… аз непрестанно го подканях да бърза, а той все отвръщаше, че трябва да изрисува още една точка. Толкова закъснях, че преминах през една изоставена зона, която по правило заобикалям.
— Юнис, никога не бива да влизаш в изоставените зони. Божичко, дете, дори полицията не смее да ходи без бронирани коли! Можеха да те пребият, да те изнасилят, дори да те убият.
— Знам, сър. Но се страхувах да не си изгубя работата. Опитах се да обясня на шефа защо съм закъсняла, но той ме скастри да си затварям устата и да се захващам за работа. Странно, но през онзи ден беше необичайно мек с мен. На следващия се появих с дрехите, с които ходех на работа обикновено — и той пак стана зъл. Господин Соломон, не е необходимо да ми удрят шамари, за да разбера някоя простичка истина — оттогава престанах да ходя като монахиня и се обличах или изрисувах така, че да подчертая това, което имам.