— Въобще не възнамерявам да нося воал, нито цял живот да се представям за „госпожа Маккензи“. Аз съм твоя съпруга, Джейкъб, и се гордея с това. Ето защо ще ме представиш такава, каквато съм. И без това бракът ни отдавна вече не е гореща новина.
— Сигурно си права. Онези хеликоптери ще покръжат още известно време и ще си тръгнат. Ако те безпокоят, можеш да си обуваш бикини поне докато се печеш на слънце.
— Няма да стане, Джейк, не и докато се къпя в собствения си басейн. Пък и бикините едва ли ще скрият факта, че съм бременна, и колкото по-скоро го провъзгласят медиите, толкова по-бързо обществото ще изгуби интерес. Още преди години се научих, че няма начин да се измъкнеш от нездравия интерес на хората, затова по-добре свиквай. Възможно ли е на яхта с подобни размери да има плувен басейн?
— Не и на тази. Но съм виждал тримарани, в сравнение с които този ще е джудже. Откъде такъв интерес, госпожо Палави крачка? Да не си решила да ти купя яхта?
— Не зная. Сигурно ще е интересно. Джейк, толкова малко съм се забавлявала в предишния си живот, имам да наваксвам. Непрестанно ми се иска да опитвам нови неща. Не желая да се правя на благовъзпитана дама. Ако е така, по-добре да стана лека жена. Джейк, ти би ли желал да имаме яхта? Да ме разведеш по света и да ми покажеш всички онези места, които не съм виждала?
— Които не си имала време да видиш.
— Може и да е това. Но знаеш ли, била съм петдесетина пъти в Европа, а така и не ми остана време да надзърна в Лувъра или да гледам смяната на караула пред Бъкингамския дворец. Виждах само хотели и заседателни зали. Готов ли си да попълниш празнините в образованието ми, скъпи? Да ми покажеш Рио?
Пантеона на лунна светлина? Тадж Махал по изгрев-слънце?
— Тримаранът е любимата яхта на неудачниците в живота — произнесе замислено Джейк.
— Моля? Не чух добре. „Неудачници“ ли каза?
— Не говорех за онези босоноги непрокопсаници в изоставените райони, нито за мародерите, които скиторят из хълмовете. Трябва да имаш известни финансови средства, за да живуркаш в морето. Но хората го правят. Милиони. Никой не знае колко са, защото правителството просто не ги следи. Всичките тези яхти в пристанището — обзалагам се, че само една на всеки десет има изправни документи за собственост, а паспортите на притежателите им са истински, колкото и на „господин и госпожа Маккензи“. Регистрират се извън страната само за да си нямат проблеми с бреговата охрана. Но тъй като се местят непрестанно, няма как да ги обвържеш с данъци и такси, освен когато купуват нещо, никой не се опитва да накара децата им да ходят на училище, не ги е страх от улично насилие. Последното не е за подценяване с тези зачестяващи бунтове в градовете.
— Звучи ми като универсалното решение как да се измъкнеш от „всички злини на света“.
— Хъм, не съвсем. Колкото и да се тъпчат с риба, все някога трябва да стъпят на твърда земя. Не могат да се преструват на Вандердекен — само един призрачен кораб би могъл да оцелее вечно в морето, истинските трябва от време на време да се поправят. Но са доста близко до автентичната комбинация от „покой“ и „свобода“. Юнис, знаеш ли какво бих направил аз, ако бях млад?
— Какво, Джейк?
— Погледни нагоре, мила.
— Накъде, скъпи? Не виждам нищо.
— Нататък.
— Луната?
— Именно! Юнис, това е единственото място, на което хората не са натъпкани като сардели. Нашата последна граница — и безкрайна. Всеки, който не е надхвърлил възрастовата граница, трябва да се опита да емигрира.
— Сериозно ли говориш, Джейкъб? Вярно, че космическите пътешествия имат научна стойност, но не виждам особена полза от тях. Носят снимки и нови материали, но какво от това? А Луната? Че тя дори не може да се издържа сама.
— Юнис, каква е ползата от бебето в корема ти?
— Сър, предполагам, че се шегувате. Наистина се надявам.
— Успокой се, малката. Мила, няма по-безполезно нещо от едно новородено бебче. То дори не е хубаво — освен в очите на неговите родители. Не може да се издържа, а поддръжката му не е никак евтина. Необходими са двайсет до трийсет години инвестиции, докато започне да ги възвръща — и не при всички случаи! Защото не от всяко дете излиза свестен човек.
— От нашето ще излезе!
— Сигурен съм, че ще е така. Но огледай се наоколо — в живота често не става това, което искаме. И въпреки недостатъците си бебето притежава едно уникално достойнство. То е единствената надежда на нашата раса.
— Джейкъб, ти си невероятен мъж.
— Опитвам се, скъпа. А сега погледни отново към небето. Това там също е новородено бебче. Единствената надежда на нашата раса. Ако това бебче оцелее, ще оцелее и расата. Ако го оставим да умре, обричаме и себе си. О, не говоря за водородните бомби. Този етап е отминал и едва ли някога ще се върне. Не говоря за заплахата от война, за престъпността по улиците, за корупцията по високите места, за пестицидите, смога, за „образованието“, което те оставя неграмотен, това са само симптоми на скритото раково заболяване. Проблемът е в хората, по-точно в това, че сме твърде много. Седем милиарда, които се настъпваме по пръстите, дишаме си във вратовете, крадем от джобовете на другите. Да, мисля, че сме прекалено много. Няма нищо лошо в отделния индивид, но събрани накуп, ние само гладуваме и се бием помежду си. Прекалено сме много. Ето защо всеки, който може, трябва да отлети на Луната.