— Джейкъб, познавам те от много години, а не съм те чувала никога да говориш така.
— Защо да говоря за пропуснатата възможност? За забравената мечта. Юнис — Юнис Йохан искам да кажа, — роден съм двайсет и пет години след теб. Израснах с вярата в космическите полети. Може би и при теб е така?
— Не, Джейк. По мое време изглеждаше интересно, но безперспективно занимание.
— Големите ракети не бяха нищо ново за моето поколение, ние си точехме зъбите с Бък Роджърс. Но въпреки това съм се родил твърде рано. Когато Армстронг и Олдрин кацнаха на Луната, вече прехвърлях четирийсетте. А когато обявиха емиграционната програма и наложиха възрастова граница, се оказах твърде стар, после вдигнаха границата на четирийсет и пет и пак бях закъснял. Не се сърдя, мила, на периферията всеки мъж тежи на мястото си и няма кой знае каква полза от един застаряващ адвокат. — Той й се усмихна и продължи: — Но, скъпа, ако ти искаш да емигрираш, ще те подкрепя с радост.
— Джейк! — („Няма да му позволим да се измъкне толкова лесно!“) — Джейк, единствен мой, няма да ти позволя да се измъкнеш толкова лесно.
— Говоря сериозно, Юнис. Ще умра щастлив, ако знам, че бебето ни се е родило на Луната.
Тя въздъхна.
— Джейкъб, обещах да ти се подчинявам и съм щастлива да го правя. Но не мога да отида на Луната — не и като емигрант. Защото аз съм дори по-стара от теб, както възвести Върховният съд.
— Това може да се поправи.
— И отново да се върнем в съда? Джейкъб, мили, не искам да се разделяме. Но ако то пожелае, ще го пратим при първа възможност. Нали?
Той се засмя и я потупа по корема.
— Само да каже. Защото не бих искал да се разделям с красивата му майка. Но бащата не бива да се изправя на пътя на своя син.
— И няма да се изправиш. Джейкъб Младши ще иде на Луната, когато е готов за това. Не и тази седмица обаче. Джейк, знаеш ли, ще ми се да напусна къщата — бих я продала, но няма кой да я купи в този й вид. Тя е като бял слон. Две неща обаче ме безпокоят. Ако се преместя, трябва да й оставя охрана, инак свободните хора ще нахлуят вътре въпреки защитите и ще я превърнат в бордей. А после, някой ден, някой съдия ще реши, че им принадлежи само защото са я ползвали определен период.
— Сигурно. Така е ставало с всички земи от свободния свят. Някой ден някой застава над определен участък и заявява: „Това тук е мое!“ А след това на съда не му остава друго, освен да облече решението в правомощия. Особено когато става въпрос за изоставените райони — а къщата ти е близо до тях.
— Точно това имах предвид, мили. Другото, което ме тревожи, е, че не бих желала вечно да съм феодален господар — имам предвид прислугата. Не мога да ги изгоня на улицата, някои от тях работят при мен почти четвърт век. Но ако си купим яхта, мисля, че ще разполагам с решение и за двата проблема.
— И какво е то?
— Тази идея ми хрумна по време на сватбата.
— Така значи? А си мислех, че само аз съм ти в главата!
— Разбира се, мили. Но откакто се подмладих, отново мога да мисля за няколко неща едновременно. Сигурно защото мозъкът ми се оросява по-добре. — („Защото ти помагам аз, шефе.“) „Да, скъпа. Това казвах.“ — Нашата банкетна зала, прекроена на салон за бракосъчетания, ужасно ми заприлича на църква. Та ето какво ми хрумна. Да преотстъпя къщата на Малчо. Нека стане негова църква, а Алек и съдия Мак ще са църковни настоятели. Ще сключим договор за постоянна поддръжка, ще им осигурим финансиране, дори заплата за Хюго като пастор. Какво ще кажеш?
— Никакъв проблем, Юнис, ако наистина искаш да се отървеш от тази къща…
— Искам. Стига ти да си съгласен.
— Това е твоята къща, скъпа, за себе си отдавна съм решил, че да живееш в голям град е повече главоболие, отколкото удобство. Можем да запазим моята къща на брега. Ще помоля Алек да уреди прехвърлянето на собствеността. Само не зная дали Малчо ще може да се справи. Ако го надушат, бездомниците ще започнат да му досаждат. А нищо чудно да нахлуе и някоя въоръжена банда.