— Зная. Макар че ми е трудно да го повярвам.
— На мен също, понякога. Но след като те познавам, съм спокойна за съпруга си. Кажи ми, с Джейк правехте ли Тройка в Кръг? Ом мани и прочее?
— О, да, всеки път!
— Следващия път, когато дойдем в апартамента ви, ще си направим Кръг от четирима. Така Четворката ни ще се хармонизира напълно.
— Да. Разбира се!
— А междувременно няма да се наложи да изкараш и една нощ повече насред този голям страшен океан. Не мисля да се отбиваме в някое пристанище — ще наредя на Том да повика хеликоптер. Ще си бъдете у дома още преди залез-слънце. Сега по-добре ли се чувстваш?
— О, да, Джоан, но ми е толкова мъчно за вкъщи!
— Още днес ще се прибереш. Отивам да намеря Том и да му кажа да задейства нещата. После ще съобщя и на Джейк и ще го сменя на руля, за да се сбогува с вас. Ако имаш достатъчно здрави нерви, ще залостиш вратата и ще му кажеш „довиждане“ както подобава. Една бърза Тройка с Джо? Или само двамата?
— Тройка, разбира се.
— Тогава намери Джо и го предупреди. И, Джиджи — онази картина на Ева. Искам да я купя.
— Не, ще ти я подарим.
— Мисля, че се разбрахме отдавна. Джо може да ми подари всичко друго, но когато картината е за моя съпруг, предпочитам да я платя.
Свалила всички платна, „Писана“ се поклащаше сънливо на вълните. На петдесетина стъпки над най-високата мачта бе увиснал хеликоптер, спуснал завързан с дълго въже кош. Том Финчли стоеше на кърмата и напътстваше пилота със сигнали. Господин и госпожа Бранка вече се бяха качили в кабината на вертолета, но багажът им все още бе струпан на предната палуба в очакване да бъде натоварен.
Купчината бе доста голяма. Когато ги покани на яхтата, Джоан ги бе убедила да вземат „всичко, което би могло да им потрябва за месец и повече дори“, тъй като на борда щяло да има достатъчно модели за рисуване. Джо бе приел поканата буквално и изглежда, бе опразнил ателието си напълно — имаше настолни лампи, прожектори, триножници, голямо руло с платно за рисуване, рамки, фотоапарати, снимачно оборудване и материали и какво ли не още, включително няколко сака с лични вещи и дрехи. Като гледаше всичко това, Джоан неволно се поздрави, че бе поръчала товарен хеликоптер.
Кошът издигна поредната порция багаж и отново се спусна. Фред и Ханк, шестнайсетгодишният син на Дела, стояха на палубата, за да натоварят последните неща. Единият задържаше въртящия се кош, докато вторият мяташе багажа вътре.
Тъкмо дойде време да натоварят един голям сандък, когато внезапно подухна вятър и наруши крехкия баланс между яхтата и вертолета. Кошът се разлюля силно, Фред го изпусна, а Ханк се пльосна на палубата, за да не го удари.
Фред успя да се съвземе доста бързо и сграбчи коша, който се бе изместил с няколко метра напред. Джоан Юнис дотича, улови сандъка за едната дръжка, после се наведе и хвана другата.
— Брей, че тежко! Джо сигурно е пъхнал котва в този сандък!
— Юнис! — извика Джейк. — Не вдигай това! Да не искаш да изгубиш детето? — И дръпна сандъка от ръцете й.
Ханк вече бе на крака.
— Чакай да ти помогна, капитане.
— Мръдни се, синко. — Джейк доближи коша, видя, че е твърде високо, за да постави сандъка, както го държеше, напъна мишци, подпря го на рамо, след това го нагласи внимателно вътре и… рухна на палубата. Джоан хукна към него.
На задната палуба Том Финчли видя, че кошът е натоварен, и даде знак на пилота да включи лебедката.
— Това е всичко! — провикна се той. — Можеш да отлиташ!
След това се обърна — и затича към Джоан и Джейк.
Джоан седеше на палубата, положила главата на Джейк в скута си.
— Джейк, Джейк, мили! — „Юнис, помогни ми!“
— Ще извикам доктора! — викна Фред и се втурна към каюткомпанията. Момчето се въртеше безпомощно около тях. Соломон изстена и сфинктерите му се отпуснаха. — „Юнис, къде е той?“ („Шефе, не мога да го намеря!“) „Трябва да го откриеш! Не може да е далече.“ {„Какво става, по дяволите?“{ („Ето го, ето го! Джейк!“) {„Юнис, какво стана? Някой ме удари отзад по главата с тухла.“} „Боли ли, миличък?“ („Разбира се, че не боли, шефе, не и сега. Няма какво да го заболи. Добре дошъл на борда, Джейк, стари, любими приятелю. О, Господи, колко се радвам да те видя!“) „Да, добре дошъл у дома, скъпи.“ {„Юнис?“} („Не, аз съм Юнис, Джок. Това е Джоан. Или Йохан. Или шефът. Не, Джоан е «шефът» само за мен, ти по-добре я наричай «Джоан». Вижте, спътници, нека подредим нещата в нашата малка Света Троица, преди съвсем да сме се объркали. Джоан, ти ще наричаш нашия съпруг «Джейк», както е било винаги, аз ще му казвам «Джок», както бях свикнала. Джок, ти ще наричаш шефа «Джоан», или «Йохан», а за мен тя е «шефе», или «Джоан». А за вас двамата аз си оставам «Юнис». Разбрахме ли се?“)