— … всъщност, няма какво да предполагам, аз го знаех. Нали бях негов лекар. Джейк беше силен, щастлив и зрял мъж. Така че не си въобразявай, че си го преуморила по време на медения месец. С този брак му спести години на старческа самота. Дори да си му скъсила живота с някоя и друга седмица, станало е за сметка на много щастливи мигове. Но по-скоро си го удължила, щастливият мъж се радва на по-добро здраве. Не се терзай повече, мила. Когато ми дойде времето, надявам се да си ида като Джейк — бързо и щастлив до края.
— В такъв случай няма нужда от аутопсия. Ще подпишеш ли смъртния акт?
— Ами… тъй като смъртта не е настъпила в болница или под лекарски контрол, се налага да уведомим властите и…
— Роберто!
— Да, Джоан?
— Няма да ти позволя да направиш това с Джейк! Кого ще уведомяваш? Някой чиновник във Вашингтон? Ние сме във федерални води, тук съдебният лекар на Сан Диего няма юрисдикция. Но ако се свържеш с тях, сигурно ще стане достояние и на медиите и тогава можеш да си представиш какъв вой ще се надигне. Джейк беше под лекарско наблюдение — твоето! Ти си нашият корабен лекар. Нищо чудно да си присъствал и на момента на смъртта. — {„Джоан, не карай Боб да лъже. Какво значение, ако някакъв калпав патолог ме накълца?“} „Няма да го позволя, Джейк. Освен това съм бременна. Нима ще ме накараш да преживея всичко отново? Тълпи, въпроси, шум, безсънни нощи.“ {„Добре, скъпа, нека уреди въпроса.“} („Хъм, Джок, внимавай с шефа — тя е упорита кучка.“)
Доктор Гарсия поклати замислено глава.
— Знаеш ли, че си права? Когато дойдох, той все още имаше отслабваща сърдечна дейност. И тъй като не разполагах със средства да диагностицирам мозъчен удар, в началото реших, че става въпрос за инфаркт.
— В такъв случай, докторе, въпросът е решен. Оставям на теб да подготвиш документите и да ги изпратиш на когото трябва, когато спрем в някое пристанище. Прати и едно копие на Алек Трейн — при него е завещанието на Джейк. И предупреди капитан Финчли да впише инцидента в корабния дневник.
— Добре, Джоан, нека бъде както искаш. Съгласен съм, по-добре да кажем, че смъртта е настъпила по естествени причини, отколкото да позволим на разни дребни бюрократи да се ровичкат. А сега искам да идеш да поспиш. Ще ти дам една съвсем малка доза успокоително.
— Роберто, как ми е пулсът?
— Не е работа на пациента да пита подобни неща.
— Беше седемдесет и две, нали, преброих го, докато си гледаше часовника. Нямам нужда от успокоителни.
— Джоан, при тези обстоятелства сърдечният ти ритъм трябваше да е по-висок от нормалния.
— В такъв случай може би се нуждая от стимулант, не от успокоително. Роберто, понякога забравяш, че аз не съм нормален пациент. Не съм млада булка, изпаднала в истерия. Под тази красива външност се крие един много стар човек, почти три пъти по-възрастен от теб, скъпи — човек, който е виждал какво ли не през дългия си живот. Смъртта е мой отколешен приятел, познавам я добре. Живяла съм с нея, хранила съм се и съм си лягала с нея и не ме плаши това, че я срещам отново — смъртта е точно толкова необходима, колкото и раждането. И носи щастие, по свой собствен начин. — Тя се усмихна. — Пулсът ми е нормален, защото съм щастлива. Щастлива съм, че моят любим Джейк издъхна толкова леко и когато също беше щастлив. Добре, ще отида в каютата и ще си легна, обикновено следобед си подремвам, докато премине жегата. Но какво ще стане с Ева?
— С Ева?
— Не трябва ли да се погрижиш за нея? Тя е млада и може би досега не е виждала как умира човек. Със сигурност има нужда от успокоително.
— Джоан… права си. Ще кажа на Уини да се погрижи за нея. Олга, би ли повикала Уини?
— Разбира се, докторе. — Госпожа Дабровски излезе.
— А сега, млада госпожо, позволи ми да те отведа в твоята каюта.
— Само момент, докторе. Капитане, ще бъдете ли така добър да вдигнете допълнителните платна и да се насочите към най-близката точка на международни води. Искам да сме там преди залез-слънце.
— Тъй вярно, госпожо. Поемаме на югозапад.
— Чудесно. А след това предупредете останалите, че погребението ще е привечер.
— Джоан!
— Роберто, да не мислиш, че ще оставя Джейк в ръцете на някой гробар? Той искаше да издъхне като предците си — никой не бива да докосва тялото му, докато не го върнем у дома по залез-слънце.
— „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш…“
Джоан спря да чете. Слънцето беше оранжево-червен диск, почти докосващ хоризонта. Тялото на Джейк, увито в бял чаршаф и с вързани за краката тежести, бе положено на една скара върху перилата. Фред и докторът го прикрепяха от двете страни. {„Примитивен ритуал, Йохан.“} „Джейк, ако не ти харесва, ще спра.“ („Джок, прояви малко уважение, това е погребение все пак.“) {„Но е моето, нали? Да не искате да се разплача само защото присъствам на собственото си погребение? Йохан, щом питаш, ще ти кажа — харесва ми. Уважавам символите, особено примитивните символи. Благодаря ти, че го правиш и че не позволи на трупа ми да попадне в ръцете на хонорувани вампири.“} „Само попитах, Джейк, а сега ще продължа. Отбелязала съм си още няколко пасажа.“ {„Гледай да не прекалиш с хвалбите, че току-виж ме прибрали в Царството небесно.“} „Няма, Джейк, обещавам. Каквото ни е писано, ще го посрещнем и тримата заедно.“ („Точно така, шефе. Джейк го знае.“)