— Знаеш, че съм добре. Но искам да те помоля нещо.
— Досещам се какво и вече съм ти го предписал. Една таблетка фенобарбитал.
— Не е за мен, а за Уини. И се постарай да хапне поне малко. След това седнете и повтаряйте ом мани падме поне половин час. После я отнеси в леглото, прегърни я и остани при нея, докато заспи. И ти също можеш да поспиш, приятелю, денят бе тежък.
— Добре, но не искаш ли да се присъединиш към нас? Ела в нашата каюта. А после да си легнем тримата. От опит зная, че това е по-добро от барбитуратите.
— Докторе, ако искаш, можеш да дойдеш утре в девет в моята каюта и да ме изриташ от леглото, ако вече не съм станала. Но ще бъда. А тази вечер смятам да пробвам с хипнотизираща молитва. Заедно с Джейк. Той ще може да ме чуе… независимо дали го вярваш, или не.
— Джоан, не бих искал да разбивам ничия вяра…
— И не би могъл, скъпи. Благодаря ти за съчувствието. Когато ми потрябва, ще се възползвам от него. Но сега се погрижи за Уини. — („Шефе, а какво ще кажеш за Фред? Никак не е за изпускане. Джок, ти ще си точно по средата. Щастливецът Адолф. Но Фред няма да знае.“) „Юнис, ти си се побъркала. Веднъж вече едва не изплашихме Фред до смърт — само защото се държахме като такива, каквито сме. Виж, остави го, той сега е по-зле и от Уини. Няма кой да го утешава. Ние ще го утешим, но не тази нощ.“
— Капитане?
— Да, госпожо?
— Време е да сложим край на тези заупокойни молитви. Стига сме ронили сълзи. Съвсем объркахме дневния ред на кораба. Хестър дали ще може да спретне бързо студена вечеря? Бих й помогнала, но първо ще свърша една друга работа. — („Ах, значи ще бъде Томчо. Джок, чака ни голяма забава.“) {„Започвам да се питам, Пъргави крачка, има ли въобще мъж на борда на тази яхта, пред когото да не сте ги разтваряли?“} („О, разбира се, Джок, миличък. Хенк. Той е хвърлил око на Ева и ни смята за твърде стари за него. Но сега, след като чичо Джейк я остави, тя може да му се отдаде изцяло.“) {„Сега, след като съм мъртъв, ще призная, че съжалявам, задето се опъвах на тази малка игрива птичка. Нямаше да ми струва повече от милион да се отърва от проблемите след това, а нали си имам богата жена.“} „Когато най-сетне млъкнете, вие две пиявици, ще ви обясня какво съм намислила. Не е Томас. Той ще е на вахта до полунощ, а може да се забави, ако излезе насрещен вятър. Капитан Томас Катъс сега има по-важни задачи.“ — Капитане, искам да се насочите право към пристанището на остров Сан Клементе.
— Да, госпожо. — Той повървя малко след нея, след което добави шепнешком: — Най-добре вече аз да ви наричам „капитане“. За пример на останалите.
Тя спря. Бяха сами, но въпреки това му отговори тихо:
— Томчо?
— Да?
— Не ме наричай „капитане“ — ти си капитан на тази яхта, докато не взема изпитите. А след това ще видим.
И не ми казвай „госпожо“. Нека си остана госпожа Соломон, или Джоан, в зависимост от компанията. Също както преди. Но насаме можеш да ми викаш „котенце“. Надявам се, че си оставам такова за теб.
— Ами… добре.
— Да го чуем.
— Котенце. Храброто ми малко котенце. Мило, колкото по-дълго те познавам, толкова повече ме изненадваш.
— Така е по-добре. Томчо, нека ти кажа нещо. Джейк беше наясно за нашите игрички. — {„О, това е лъжа. Юнис, тя не ми е казвала подобно нещо, а аз изпитах подозрение само веднъж, и то за кратко.“} („Зная, Джок. Но шефа го бива да замотава хората, за да постигне своето.“)
— Наистина ли?!
— Да, Томас Катъс. Но Джейк Соломон беше истински джентълмен и виждаше само това, което предполагаше, че трябва да вижда. Нито веднъж не ми се разсърди заради моите малки немирства. Просто ме оставяше да правя каквото си искам. Но и той много се пазеше. Имаш ли представа дали го е правил с Хестър? — {„Йохан, виж сега…“} („Джок, успокой се. И аз се питах същото нещо.“)
— Уф, нали знаеш, мъжете сме еднакви и винаги търсим едно и също.
— Същото може да се каже и за нас, жените. Е?
— Хестър легна с него при първата възможност, която им дадох. Но не ми каза. Срамуваше се. Трябваше да ги хвана, а после да я принудя да си признае.
— Нали не си й направил нищо лошо?
— Не, котенце, никога не съм груб с жените. Замълчах си, а по-късно я попитах. Излъгах я, че и без това вече знам, така че най-добре да си изясним всичко. И тя си призна. Не ми била казала заради теб.
— Ох! И предполагам, ти тогава й разказа за нас двамата?
Той я погледна ужасено.
— Котенце, да не мислиш, че чавка ми е изпила мозъка? Виж, харесвам това, което ми даваш, но не съм глупак. Никога не бих издал жена, с която съм бил. Най-малкото теб. Повярвай ми.
— Вече можеш да кажеш на Хестър, ако искаш, скъпи, защото няма значение. След време сигурно ще научи, че се занимавам с това, с което обичайно се развличат вдовиците. — {„Мълчаливи, тихи, необвързващи и винаги благодарни.“} („Джок, ти стар сладострастен призрако!“) — Добре, погрижи се за новия курс. Кога очакваш да пристигнем, Томи? Ако е късно през нощта, мога да те сменя за втора вахта.