— Моля ви, госпожо. Разполагам с известна свобода на действие по тези въпроси. Но избягвам да я прилагам, освен ако не се налага. Политика.
— Чия политика, господин Барнс? На Комисията ли? Или ваша?
— Какво? Моя всъщност.
— Тогава престани да ми губиш времето, идиот с идиот!
(„Каза ли му го, Дебелано!“) „Юнис, може да съм дебела, но не смятам да търпя повече глупостите му. Гърбът ме заболя.“
Избликът й едва не накара господин Барнс да падне от въртящия се стол. Той се окопити и рече:
— Но, моля ви, госпожо Соломон!
— Млади човече, да сложим точка на този безсмислен разговор. Както виждате, аз съм в доста напреднала бременност. Позволихте си да ми изнесете лекция за опасностите при раждане, а не сте лекар. Разпитвате ме за мои лични неща като квартална клюкарка. Опитвате се да ме убедите, че не мога да разчитам на моя доктор, след като ще летя на един и същи кораб с него. А сега се оказва, че това не са изисквания на Комисията, а ваши лични решения. Вие се подигравате с мен. Държите ме на един неудобен и тесен стол, докато разглеждате формуляр, попълнен от първокласни специалисти без нито една грешка или пропуск. Гърбът ме заболя.
Върху колко бедни и нещастни кандидати сте упражнявали прераздутото си его? Нека ви напомня, че аз не съм нито „бедна“, нито „нещастна“. Одеве споменахте „хладен полъх“. Ето ви сега ледена буря. Защото твърдо съм решена да ви изхвърля от този пост!
— Госпожо, моля ви, успокойте се! Не е вярно, че не можете да разчитате на своя доктор. Напротив. Но нали разбирате, че се налага да прегледам внимателно документите на всеки кандидат.
— Щом е така, разкарай мързеливия си задник от това кресло и ме остави да седна в него! А ти заеми стола на мъченията.
— Но разбира се, госпожо. — Двамата си смениха местата. Малко след това той добави: — Тук пише, че отстъпвате почти всичко от останалите петдесет процента от вашето състояние за разработване и строеж на космически кораб.
— Не е твоя работа какво ще правя с парите си.
— Не съм твърдял противното. Само дето ми се стори… необичайно.
— Защо? Може детето ми да полети с този кораб. Искам да помогна за ускоряването на тези изследвания. Господин Барнс, имахте достатъчно време да прегледате предложението ми. Ако не бяхте приказвали толкова много, досега да сте го запомнили. Правете каквото смятате за необходимо. Пишете, че не сте съгласен, сложете печат, и толкоз. Не след пет минути — още сега. Гърбът продължава да ме боли. И това е заради вас и вашата тъпа „политика“.
Той въздъхна.
— Заповядайте през тази врата, госпожо Соломон.
— Благодаря. — Тя стана.
— Няма защо, дърта кучко! — промърмори той зад гърба й.
Джоан Юнис спря, обърна се и му се усмихна с най-слънчевата си усмивка.
— О, благодаря ти, скъпи! Това е най-милото нещо, което си ми казал досега. Защото е напълно искрено.
Сигурно не ти беше приятно, че ти креснах — и отвърнах на наглото ти държане с още по-нагло. Освен това е вярно, че съм кучка, и то дърта.
— Не биваше да го казвам…
— О, напротив. Напълно си го заслужавам. Никога не бих се опитала да те изхвърля от работа — това е твърде дребнаво за мен. Казах го, защото ме болеше гърбът и изгубих търпение. Възхищавам се на това, че посмя да ми отвърнеш. Как ти е малкото име?
— Ами… Матю.
— Хубаво име, Матю. Силно. — Джоан Юнис се приближи към него. — Аз отивам на Луната, Матю. И никога вече няма да се върна. Ще простиш ли на тази дърта кучка? Нека бъдем приятели, а? Би ли ме целунал за сбогом? Нямам си никой, който да ме изпрати. Хайде, Матю, прощална целувка, преди да литна в небето.
— Аз…
— Моля те, Матю. Не обръщай внимание на напомпаното ми шкембе. Ето, ще се обърна на една страна. — Тя облиза устни и затвори очи. След малко въздъхна и каза. — Матю? Имаш ли нещо против, ако ти кажа, че те обичам? О, не смятам да те съблазнявам, твърде е късно за това, пък и в моето състояние… Просто искам да си спомням с обич за теб, докато съм там, горе. Пътят е дълъг, а аз съм малко изплашена — живях твърде дълго без обич и искам да обичам всички, които биха ми позволили… и които биха ми отвърнали със същото. Хайде, миличък. Или тази кучка е прекалено дърта за теб?
— Но, госпожо Соломон…
— Юнис, Матю.
— Юнис. Знаеш ли, ти наистина си невероятна кучка. Държах те на стола — преди да разбера коя си, — защото ми беше приятно да те гледам. Ще ти призная, жена ми ми е позволила да се влюбя във всяка друга, в която пожелая — стига да е с десет процента от, обичта ми към нея.