— Да извадим бебето.
— На работа тогава.
Джоан Юнис се събуди, докато я караха в количка по коридора.
— Роберто?
— До теб съм, скъпа.
— Къде ме водите? Пак ли ще ме оперират?
— Да, Джоан.
— Защо, миличък?
— Защото раждането не започна в очакваното време. Така че ще го извадим по лесния начин — с Цезарово сечение. Няма за какво да се тревожиш — добави той. — Операцията е рутинна, като да ти махнат апендикса.
— Роберто, знаеш, че никога не се тревожа. Ти ли ще ме оперираш?
— Не, шефът на хирургията. Той има по-голям опит от мен. Казва се доктор Франкел. Тази сутрин се запозна с него, докато те преглеждаше.
— Така ли? Забравила съм. Роберто, трябва да кажа нещо много важно на Уини. Става въпрос за името на бебчето.
— Тя знае, скъпа, записа си го. Джейкъб Юнис или Юнис Джейкъб.
— О, чудесно! Тогава всичко е наред. Но помоли ги да побързат, Роберто. Не бива да се бавим, когато заемаме позиция под вражеския огън.
— Ще бъдем максимално бързи. Ще ти сложим спинална анестезия и ще ти дадем барбитурат.
— Странно, че ме наричаш Джоан. Името ми е Йохан, докторе. Агнес ще се оправи, нали?
— Да, Йохан. Агнес ще се оправи.
— Казах й, че всичко ще мине добре, докторе. Малко съм замаян сега. Ако заспя, нали ще ме събудиш, когато Агнес роди?
— Да, Йохан.
— Благодаря ти… госпожо… Уиклънд… не знаех… че… ще… е… толкова… хубаво.
— Роберто? Къде си? Не мога да те видя.
— До теб, скъпа.
— Докосни ме. Пипни ме по лицето — не усещам нищо надолу. Роберто, поне спечелих една невероятна година — за нищо не съжалявам. Започнаха ли?
— Не съвсем. Искаш ли да заспиш, скъпа?
— Трябва ли? Предпочитам да не спя. Но съм замаяна… толкова ми е приятно… Сега вече всичко е в Божиите ръце, нали? Каквото ми е писано, ще го изтърпя. Но не ми трябва упойка. Наведи се към мен, миличък, трябва да ти кажа нещо. По-близо… не мога… да говоря силно.
— Инструмент! По дяволите, сестро, махни си ръката!
— Роберто — всичко боли. Винаги и всичко. Но някои неща си заслужават болката… „Не изоставяй моите кенгура, друже, не ги изоставяй!“ Не… това… исках да кажа, Джейк пак се е разпял. Винаги пее, когато е щастлив. Наведи се… за да ти прошепна нещо… преди да заспя. Роберто, благодаря ти, че ми позволи да те допусна в тялото си. Беше ми приятно да ме докосваш… да ме чукаш… да бъда чукана. Не е хубаво… когато… си сам. Скъпи… ти ме благослови… с тялото си. Сега ще поспя, но исках преди това да ти го кажа. Ом мани падме хум. Можеш вече да ме оставиш да заспя…
— Губим я, докторе!
Проплака новородено, появи се цял един свят.
— Сърдечната дейност спада!
„Джейк? Юнис?“ („Тук съм, шефе! Дръж се за мен! Ето! Хванахме те!“) „Момче ли е, или момиче?“ {„Какво значение, Йохан — имаме си бебче! Един за всички — всички за един!“}
Един стар свят изчезна — и не остана никой.