Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине
ПЪРВА ГЛАВА
I
В момента, в който влезе в стаята, тя разбра, че нещо не беше наред.
— Здравей, малката! — каза той с глух, безизразен глас и без да я погледне, свали шапката и палтото си, захвърли ги върху канапето, отиде до камината и седна.
Лицето му беше сурово и бледо, а мрачното изражение на очите го правеше неузнаваем.
През шестте месеца, откакто ходеха заедно, тя никога не беше го виждала в подобно състояние и можеше само да се досеща за причината — той се канеше да я разкара.
От няколко седмици тя се чудеше колко ли дълго щеше да продължи всичко. Не че той беше показал някакви признаци на нарастваща преситеност от нея, но беше деветият мъж в нейния живот и трябваше рано или късно да се очаква „изпаряването му“.
Тя отдавна беше престанала да се самоиронизира заради своите връзки с мъжете. Беше на трийсет и две и животът, който беше водила, бе отнел по-голямата част от блясъка на нейната красота. Едно време, а то й се струваше далече в миналото, тя беше спечелила втората награда на конкурса за „Мис Америка — 1947“ и беше сигурна, че ако бе имала сегашния си опит, то би изиграла правилно картите си спрямо двамина от съдиите, както беше направила победителката, и нямаше да бъде втора, а първа. Бяха я подложили на неизбежната проба в киното и беше играла малки роли във второразредни филми под режисурата на Соли Ловенстийн. Може би се бе държала със Соли прекалено разпуснато и леконравно. Беше се надявала, че той ще й даде начален тласък в кинематографичния бизнес, ако се „приобщи“ към него, но така и нищо не беше излязло. След няколко месеца той загуби интерес към нея и сякаш по даден от него знак Калифорнийската киноасоциация също спря да се интересува от личността й. След Холивуд поработи малко като манекенка, а после стана съдържателна на нощен клуб. „Елдорадо“ беше мястото, където се запозна с Бен Дилейни. Следващите четиринадесет месеца бяха най-забележителните в живота й. Беше попътувала с Бен из Европа. С него беше ходила на всички големи увеселения в Ню Йорк, беше плувала в сините води на Маями, беше карала ски в Швейцария. Връзката им продължи, и тя започна да си мисли, че това е голямата любов, но в крайна сметка той охладня, след което внезапно дойде и раздялата.
Тя не беше виждала Бен от две години, но често мислеше за него, следейки неговата кариера чрез вестниците, и мечтаеше отново да се сближат. Беше имала други мъже след Бен, но те бяха само безплътни персонажи, които не бяха оставили никакви отпечатъци в паметта й. После, тъкмо когато беше в най-затруднено положение, когато заложи повечето от бижутата и кожите подарени от Бен, Хари Грифин влезе като вихрушка в нейния живот.
Хари, капитан на самолет на Калифорнийската въздушно-транспортна корпорация, летящ по линията Лос Анжелос — Сан Франциско, беше четири години по-млад от нея. Той имаше дръзко, фанфаронско държание, което караше хората да поглеждат през рамо след него. На лицето му имаше изписано едно заразяващо „На мен като не ми пука, на вас какво ви е?“, което тя намираше вълнуващо и очарователно. Беше висок и едър, с фигура на шампион от тежка категория. Неговото пиянство и предизвикателната му екстравагантност, неговата добра външност и сприхавият му, непостоянен нрав бяха съществени мъжки качества, които й харесваха.
Тя беше отишла в един нощен клуб с надеждата да намери работа и се бяха запознали във фоайето, след като беше получила груб отказ от мениджъра на клуба. Впоследствие, размишлявайки над това, тя реши, че осветлението в нощния клуб трябва да е било доста „благосклонно“ към нея, като се има предвид начинът, по който със сигурност е изглеждала — съсипана, уморена и готова да се сгромоляса.
Хари беше препречил пътя й, неговото симпатично мургаво лице се озари от усмивка, а от очите му заструи онова ловджийско излъчване, което тя не беше очаквала да види в погледа на който и да било мъж.
— Остани с мен — беше казал той. — Ти си точно типът момиче, който непрекъснато търся, откакто завърших колежа.
Покани я на вечеря и тя съумя някак си да бъде весела, лъчезарна и мила. Той я изпрати до апартамента й и двамата се спряха на входа. Беше очаквала да я попита дали не може да заповяда вътре и се усъмни дали думите му: „Искаш ли да вечеряш с мен вдругиден? Тогава ще бъда в града“ не са едно вежливо отдръпване. Беше толкова загрижена той да не си отиде от живота й, че каза:
— Няма ли да влезеш за едно питие? А той се ухили и поклати глава:
— Бих искал, но тази нощ съм дежурен. Отложи поканата за вдругиден. Ще мина да те взема.