— Мога да си набавя всичко, което ми е необходимо, в Ню Йорк. — Тя се наведе напред, облягайки ръцете си върху масата. — Трябва да бъдеш предпазлив, Хари. Не се доверявай на Бен. Той се е променил. Едвам го познах. Станал е много по-опасен и по-безмилостен.
— Какво се случи?
Тя му разказа накратко за разговора.
— Това е много добре. Не се притеснявай за мене. Създала си ми благоприятната възможност, от която се нуждаех. Аз ще се погрижа за него.
— Не му се доверявай! — Очите на Глори бяха пълни с тревога. — Вземи парите преди да направиш удара. Недей да слушаш никакви обещания от негова страна и не му позволявай да те уплаши.
Хари се ухили.
— Няма да успее. — Той си допи кафето, след което погледна часовника си. — Е, мисля, че е време да си купим билети. Отиди първо ти. Ще се видим в петък в „Астор“.
— Добре — взря се в него тя. — Ще ми липсваш, Хари!
— Няма да е за дълго:
Тя стана и докосна рамото му.
— Пази се, скъпи!
— Разбира се!
Той я наблюдаваше как прекосява бюфета. Очите му се спряха на нейния изправен гръб и на стройните й, грациозни крака. Помисли си, че ако само малко се поиздокараше, тя би била истинска красавица. Хари изпита лек прилив на обич към нея. Глори имаше характер, а това беше нещо, което малцина жени притежаваха.
Той си запали цигара и пусна кибритената клечка в чинийката на чашата с кафе.
„Е, това е… — каза си. — Това е началото!“ Ако имаше малко късмет, след двадесет дни щеше да притежава петдесет хиляди долара.
Само малко късмет…
III
На шестнадесети януари вечерта едно такси спря пред хотел „Лемсън“ в западната част на булевард Шербърн и шофьорът се пресегна, врътна дръжката на задната врата и я остави да се отвори, описвайки дъга.
Буреносни облаци, носени от свиреп вятър, се бяха гонили по небето през по-голямата част от деня, но сега вятърът беше отслабнал и падаше равномерен дъжд, който приличаше на тънки стоманени спици под жълтеникавата светлина на уличните лампи. Той образуваше бързоструйни поточета в улуците, капеше от тентата на дрогерията, разположена до хотела, и барабанеше върху покрива на таксито.
Шофьорът намръщен гледаше към входа на хотела от другата страна на черния лъскав тротоар. Над двойната летяща врата, която водеше навътре, се процеждаше мъждива жълта светлина.
Шест протрити, мръсни стъпала се спускаха от портала до улицата. Не се случваше често да кара пътник до „Лемсън“. Не можеше да си спомни кога бе возил последния. Хората, които отсядаха тук, не разполагаха с излишни пари за таксита. Те или ходеха пеша, или вземаха автобус. Това беше най-евтиният и най-долнопробен хотел в Лос Анжелос — вертеп, използван предимно от клошари и току-що излезли от затвора крадци, нуждаещи се от покрив, докато планират своята следваща дребна кражба.
Клиентът слезе от таксито, пъхна една петдоларова банкнота в ръката на шофьора и каза със странно звучащ глас:
— Задръж рестото! Купи си нова таратайка с него. Имаш нужда…
Шофьорът бе така изумен, че се подаде навън от колата, за да се полюбува на пътника си. Не беше очаквал бакшиш. Беше се подготвил за кавга поради застъпването на тарифите. Пет долара! Мъжът сигурно беше побъркан!
Очите му опипаха високия, едър човек с опърпан шлифер и тъмнокафява износена шапка. С масивно телосложение, той изглеждаше на около четиридесет и пет — дебел, приличащ на престъпник клиент, с неравномерно гъсти руси мустаци и с един неприятен за гледане белег, който се спускаше от дясното му око до ъгълчето на устата, като набръчкваше кожата и леко затваряше десния клепач, придавайки му зловещ вид. В лявата си ръка той държеше охлузен куфар от вулканфибър2, а в дясната — дебел бастун с гумен накрайник.
— Това за мене ли е? — каза шофьорът, озадачено гледайки банкнотата. — Броячът показва само долар и двадесет.
— Ако искаш, върни ми ги и си остани с пръст в устата заради проклетото пътуване — каза пътникът.
Гласът му звучеше така, сякаш имаше нещо в устата си — особен, приглушен Звук. „Може би — помисли си шофьорът — той е от онези хора, които нямат твърдо небце.“ Когато говореше се виждаха ослепително бели зъби, щръкнали напред като на кон. Те издуваха напред неговата горна устна и мустаците му, придавайки му агресивен, неприязнен израз.
— Какво пък, харчите си вашите пари — отвърна шофьорът и бързо натъпка банкнотата в джоба си. — Благодаря, мистър. — Поколеба се, сетне добави: — Сигурен ли сте, че търсите дупка като тази? Знам едно по-чисто място, което е по-надолу по улицата. Не много по-скъпо. Дървениците тук дори не чакат да се мръкне, за да изпъплят. Прекарват с вас цялото си време и имат зъби като на капан за мечки.
2
вулканфибър — здрава материя от вулканизирана хартия и растителни влакна за направа на чанти и куфари — Б. пр.