— Разбира се! — с досада отвърна Хари. — Летял съм на всякакви машини през войната.
— Ще трябва да го приземяваш на тъмно. Мислил ли си за това?
— Вижте, не е необходимо да се тревожите за кончината ми. Аз си знам работата. Ще приземя „хвърчилото“ благополучно. Ако е рекъл Господ, ще има луна, но дори и да няма, пак ще кацна. Искате ли да спазарим стоката, или не искате?
Бен забеляза, че беше оставил пурата си да угасне — нещо, което рядко допускаше. Той я изхвърли през прозореца.
— Каква ще е твойта печалба в крайна сметка?
— Вие ще вземете диамантите, ще платите на своите хора и ще ми дадете петдесет хиляди долара за услугата.
— Прекалено много е. Може да ми се наложи да укривам диамантите няколко години, преди да се отърва от тях. Ще ти дам десет хиляди.
— Или петдесет хиляди, или нищо! Риска поемам аз, а не вие. Полицията ще има моето описание. Не вие, а аз ще съм беглецът. Вашият дял от удара ще бъде около два милиона без никакъв риск. Ако не смятате, че петдесет бона са справедлива цена, кажете на шофьора си да спре колата и аз ще се пръждосам по дяволите.
— Какво ще кажеш за тридесет хиляди? — предложи Бен, пазарейки се за собствено удоволствие. — Давам ти тридесет и нито пара отгоре!
Хари почувства как триумфът го залива като голяма вълна. Разбра, че Дилейни вече се беше хванал на въдицата.
— Аз ли да кажа на шофьора да спре, или вие ще го направите?
Бен си разреши една тънка усмивка под прикритието на тъмнината.
— О’кей нека бъдат петдесет. В брой, при доставянето на диамантите.
— Не! Искам да ми се връчат два заверени чека за по двадесет и пет бона в следобеда преди излитането. Трябва да съм убеден, че парите ми са на сигурно място, преди да се кача в самолета, иначе няма да участвам в обира.
Тагарт не беше в състояние да се владее повече.
— Искаш ли да халосам тази отрепка, шефе? — изръмжа той, обръщайки се наполовина назад.
— Млъквай! — озъби се Бен. — Не се бъркай! — Той погледна към Хари. — Ще получиш парите след като диамантите бъдат продадени, а не преди това!
— Не! Защо трябва да ви вярвам? — свиха се в юмруци големите ръце на Хари. — Какво би попречило на някой от вашите главорези да ме застреля в гръб, след като си получите камъчетата? Парите трябва да бъдат в моята банкова сметка преди да извърша удара, иначе няма да го направя!
— Бих могъл да те „убедя“ да го направиш — произнесе Бен с изненадващо озлобление в гласа. — Не приемам заповеди от боклуци като тебе!
— Хайде „убеди“ ме! — Хари чувстваше стичащата се по лицето му пот, но беше решен да държи на своето. — Накарай ме да приземя „хвърчилото“ в мрака и гледай да успееш. Аз не се плаша лесно, Дилейни, и съм труден за убеждаване.
Шофьорът натисна спирачките, отбивайки до бордюра, докато в същото време Тагарт се обърна с револвер в ръка. Той тъкмо се канеше да се протегне и да цапардоса Хари, когато Бен каза ядосано:
— Чакай! Кой ти нареди да спираш? Карай нататък! А ти, Тагарт, не се меси!
Шофьорът вдигна рамене и отново подкара автомобила. Тагарт се завъртя обратно с недоволно сумтене. Никой от двамата мъже не беше чувал някой някога да бе говорил по този начин с техния шеф и да си бе тръгвал просто така.
Но Бен съзнаваше, че Хари държи козовете. Колкото повече мислеше за тази кражба, толкова повече започваше тя да му се нрави. Два милиона печалба! Беше евтино за някакви си петдесет бона!
— Какво би ти попречило да ме измамиш, ако ти дам парите? — попита той.
— Ще ми попречите вие, не е ли така? — каза Хари. — Какво ви безпокои? Чековете ще ми ги предаде ваш човек. Той ще дойде с мене до банката. Ще остане с мене, докато уредим нещата. Ако не можете да се доверите на своя човек, че ще внимава да не ви преметна, то най-добре лично да се погрижите за мене.
Бен вече си беше наумил да накара Борг да се занимае с Хари. Щеше да има не един, а трима души освен Борг. Нямаше никакви опасения, че Хари би имал някакъв шанс да му изиграе двойна игра. Но не искаше той да си мисли, че е спечелил лесна победа.
— Е, добре. Кога трябва да излети самолетът?
— На двадесети.
— В колко часа?
— Това ще ви го кажа, когато парите вече са у мен. Не по-рано.
— Не си от лековерните, а? — рече Бен и се ухили. Беше започнал да изпитва известно уважение към този залоен особняк, който говореше така, сякаш нямаше небце в устата си. — О’кей, Грийн, договорихме се! На двадесети след обяд един от моите хора ще ти даде два заверени чека за по двадесет и пет бона всеки. Ще стои залепен за тебе, докато се качиш в самолета. Разбра ли?
— Да.
— Ще ти дам две оправни момчета, които ще се качат с тебе и един трети, който ще кара колата — продължи Бен. — Подробностите можеш да уточниш с Борг. Той е от моите. Ще ти го пратя утре вечер. Къде си отседнал?