Мина бавно по тъмната алея, водеща до паркинга, угаси мотора и потърси пипнешком ръчната спирачка. После остана да седи като вкаменен, дишайки с хриптене през стиснатите си зъби и с обляно в студена пот лице. Когато най-сетне се почувства в състояние да направи някакво движение, отвори вратата на автомобила и се измъкна навън. В продължение на няколко секунди стоя, олюлявайки се, подпрян на вратата, докато набере увереност, че ще успее да прекоси разстоянието до бунгалото на Борг.
Добра се криво-ляво дотам и хлътна навътре в мрака, когато за негова изненада вратата на къщичката зейна, щом натисна бравата. Лявата му ръка потърси опипом ключа за осветлението, намери го и го щракна. Той огледа празната стая и забеляза един дълъг плосък пакет, увит с кафява амбалажна хартия, който лежеше на масата. Приближи се и го взе. По твърдостта и тежината разбра, че е гаечният ключ, и устните му се разтегнаха в тъжна усмивка.
Какво пък, можеше да си даде почивка, помисли си, като се подпря на масата. Затвори очи от неочаквания пристъп на слабост, който накара стаята да се завърти, а светлината да помръкне. Остана вкопчен в масата, докато премаляването отмина. Каза си, че вече трябва да се връща в собственото си бунгало. Беше длъжен да се стегне и да се погрижи за ръката си, след което да поспи малко. С мъничко късмет до утре сутринта щеше да е достатъчно бодър, за да може да пътува. Не биваше да остава дълго в мотела. Някой можеше да намери Борг. Той трябваше да напусне преди това.
Хари със залитане прекоси помещението и влезе в банята. Напълни умивалника със студена вода и топна лицето си вътре. Шокът от досега с водата го върна към живот. Избърса се с някаква кърпа, после си наля чаша вода и жадно я изпи. Вече се чувстваше в състояние да стигне до бунгалото си. Влезе в стаята, взе кафявия пакет, отиде до вратата и загаси лампата.
Прекрачи навън и се потопи в прохладния нощен въздух. Известно време остана облегнат на вратата, вглеждайки се в другите къщички, които образуваха полукръг около бунгалото на Борг.
„Нещо не е наред“ — си каза с безпокойство. Не се мяркаха никакви хора. Никъде не светеше. Не се чуваха никакви звуци. Сякаш в мотела нямаше жива душа. Когато потегляше за срещата с Борг, всичко наоколо беше озарено от светлини, а нощната тишина се цепеше от пронизителния вой на радиоприемници. Сега мотелът беше тъмен и притихнал.
Ако не беше в полусъзнание, Хари щеше да е по-бдителен, но изгарящата болка в ръката притъпяваше неговите сетива. Той бавно тръгна през тревата към своето бунгало. Стигна до него и се спря да потърси с пипане ключа из джоба си. Отключи вратата, бутна я навътре и направи крачка напред в тъмнината.
Когато посегна към ключа на лампата, изведнъж почувства, че не е сам. Долови нечие чуждо присъствие, спотаено в мрака.
Обзе го отвратителен, вледеняващ страх. Хари се облегна на стената. През амбалажната хартия лявата му ръка се впи в дръжката на гаечния ключ, лицето му плувна в пот, а дишането му заприлича на тежко, накъсано пъшкане. Тогава той вдигна ръката, с която продължаваше да стиска инструмента, пръстът му докосна ключа за осветлението и го натисна.
Когато лампата светна, сърцето му подскочи от изненада при вида на едрия набит мъж, който го гледаше, седнал на леглото.
В първия момент Хари не го позна, а после истината накара гърлото му да пресъхне и гаечният ключ се изплъзна от ръката му.
— Здравей, Грийн! — спокойно каза сержант Хемърсток. — Не прави никакви опити. Няма как да се измъкнеш. — Той вдигна четиридесет и петкалибровия револвер, който беше държал скрит отстрани. Оръжието сочеше към Хари.
Вратата на банята се отвори и оттам излезе още един цивилен детектив с пистолет в ръка.
— Грийн ли? — направи се на глупак Хари. — Името ми е Грифин.
— Ти си Хари Грийн — отвърна Хемърсток и се изправи. — Спокойно! Остани на мястото си. Какво ти е на ръката?
— Нараних се — рече Хари.
След това стаята изведнъж подскочи и той политна напред, падайки на длани и на колене. Забули го непрогледен мрак. Усети как някакви ръце го хващат и го вдигат. Почувства, че го слагат на леглото и после му стана все едно. Погълна го някаква черна пустош, срещу която вече не можеше да се бори.
Нямаше представа колко време е останал в безсъзнание. Събуди го ярката лампа, светеща над главата му, и една ръка, която внимателно го разтърсваше. Хари отвори очи и впери празен поглед в Хемърсток, който се беше надвесил над него.