— Ела на себе си — каза той. — Колата е на път. Как се чувстваш?
Хари вдигна глава. Освен Хемърсток в стаята нямаше никой друг. Схвана, че лежи на леглото и когато погледна към ръката си, видя, че тя бе чисто бинтована, а ръкавите на ризата и сакото му бяха отрязани. Чувстваше се отпаднал и замаян, но парещата болка беше изчезнала.
— Добре съм — каза той. — Какво правиш тук? Хемърсток се ухили.
— Подготвям си повишението — отвърна той. — Ако не ме отличат за този случай, ще плюя на всичко и ще стана фермер. — Извади пакет цигари. — Искаш ли да запалиш?
— Не — рече Хари и почувства как по тялото му пробягна ледена тръпка от страх при вида на присмехулната, развеселена физиономия на детектива.
— Да, подготвям си повишението — повтори Хемърсток и запали цигара. — Дължиш ми петдесет долара, но от мене да мине. Толкова ми струваше да те закова. Сестричката ми не е такава празноглавка, за каквато я представих. Ако не беше тя, едва ли бих те пипнал. Един от наемателите на съседното бунгало й се обадил и й съобщил, че двамата с твоята мадама здравата се джавкате. Тя решила, че ще е най-добре да разбере за какво е цялата патардия. Заобиколила отзад, защото зърнала някакъв дебелак да подслушва под прозореца откъм предната страна. Ти си щял да си изплюеш карантиите от крещене. След това приятелката ти започнала да набира смелост. Сестра ми я чула да казва, че не й пукало дали ще отиде в затвора, пък и полицаите нямало да я вкарат при осъдените на смърт, както щели да постъпят с тебе. Сестричето ми се върнало в офиса и се опитало да се свърже с мене, но аз съм бил по работа. Докато ме открие, вие двамата сте си събрали багажа и сте изчезнали. Помислих си, че си струва човек да се позанимае с тебе. Проследих те дотук и ти пробутах смешната басня за петдесетте долара. Голям майтап! Не познаваш сестра ми. Досега никога не е бъркала. Имах специално подготвен за тебе лист хартия, който ти „обработи“, докато ми даваше разписката за парите. Сдобих се с хубав набор от отпечатъци. Проверих ги и що да видя? Оказа се, че Хари Грифин е Хари Грийн — момчето-чудо, дето щипна диамантите от самолета и дето го търсят също и за убийство.
Хари не каза нищо. Мислеше си за Глори. Тя така упорито се беше старала да му осигури безопасност. В момента беше доволен, че е мъртва. За нея беше по-добре да не става свидетел на провала на внимателно подготвения й план.
— Ето това е — завърши Хемърсток. Той извади изцапания с кръв гаечен ключ, като го държеше внимателно за единия край между палеца и показалеца си. — Кого уби? Нея ли?
— Не. Не съм я убил — отвърна Хари. — Не можете да ми припишете това.
Сержантът се засмя.
— Можем да се опитаме — отвърна той и се изправи. — Май че камионетката пристига. Хайде, вдигай се! Чака ни работа. — Отиде при вратата на бунгалото и я отвори, фаровете на една приближаваща се кола светнаха право в него. Детективът обърна глава и погледна Хари.
— Разбира се, че ти си я убил — рече. — Тя въобще не е стигала до Колиър Сити. В момента момчетата претърсват плажа. Там си я закопал, нали? Намерихме лопатата в багажника на автомобила ти. По нея има пясък.
— Не съм я убивал — заяви Хари и леко се надигна.
— Тя беше всичко за мене. Никога не бих я убил! Обичах я!
Хемърсток сви рамене.
— От онова, което ми разказа сестра ми, е ясно, че си я обичал, колкото плъх обича отрова за плъхове.
— Не съм я убивал — повтори Хари.
— О’кей, кажи това на съдебните заседатели, но не очаквай да ти повярват. Хайде! Да вървим!
С бавни, несигурни стъпки Хари прекоси стаята и излезе навън, където го чакаше полицейската кола.