— Да-да, Нуку Хива… — замислено рече шефът на сигурността и за първи път по лицето му пробяга някакво подобие на усмивка. — Та нали е достатъчно е да пратим там само двама ветерани от нашите специални части и те ще ликвидират манипулаторите на нукухиванския народ. Дори да пътуват в първа класа с „Бритиш Еъруейс“ пак ще ни излезе хиляди пъти по-евтино.
— Но, господин Закаев — повдигна вежди Хогбен, като се направи на учуден от политическата недалновидност на събеседника си. — Един терористичен акт, където и да било по света, та дори и в Нуку Хива, ще има неимоверно по-силен и злощастен отзвук за вас от драмата в Будьоновск и всичките ви подобни действия в Русия, взети заедно. А вашите доблестни воини трудно ще останат незабелязани там.
— Напълно съм съгласен с вас, лорд Холбрук. И тъкмо затова нямам никакво намерение да пращам наши хора в Нуку Хива. Смятам, че все още никой от тях не е дал чак толкова много от себе си в борбата за независимост, че да е заслужил почивка на тихоокеански остров за сметка на изтънялата ни хазна.
— А как тълкувате тогава доставката на ядрени бойни глави за Нуку Хива? — не се предаваше стария Хогбен, макар вече да разбираше, че този път е ударил на камък.
Закаев се огледа. Бяха останали сами в кабинета му, както подобава на високопоставени служители, водещи тайни предварителни преговори. Изкушаваше се да произнесе кодовата дума, с която да призове секретния си сътрудник и бързо да разобличи наглия гост.
За миг в разтроеното му съзнание се сборичкаха инатът на професионалния актьор, любознателността на любителя историк и пословичното търпение на шефа на сигурността. Както обикновено от две години насам високоотговорната му длъжност победи. Тя бе най-любопитна от трите личности в него, но също като събеседника си и Закаев обичаше да има по някой скрит коз в ръкава. Такива бяха правилата на политическия покер. Той не се интересуваше какво го лъже този самозванец, а защо? Така че Закаев просто продължи мисълта си:
— Има няколко възможни отговора, лорд Хогбен. Ооо, прощавайте, лорд Холбрук. Съжалявам. Лапсус лингва — повдигна той рамене и поклати глава, сякаш се укоряваше за неволната грешка на езика. — Сбърках ви с един отколешен приятел на покойния ми дядо. Той много ми е говорил за стария Хогбен. Още веднъж прощавайте. — Шефът на сигурността запали нова цигара и втренчи орловите си очи в своя събеседник. — Та най-вероятният отговор е, че сте попаднали в капан, заложен от ястребите в руските специални служби. Те всякак гледат тази война никога да не спре, защото ще пострадат доходите им от контрабандата на оръжие за нас. — Закаев замълча за миг, като внимателно наблюдаваше реакциите на събеседника си. А той видимо нямаше навик да ги прикрива. — Възможно е също, всичко това да е някакъв плитък ход на изпадналата в изолация френска дипломация, която се опитва да отклони световното обществено мнение от техните ядрени опити в Тихия океан. Има ли смисъл да продължавам?
Хогбен поклати глава, което можеше да значи както „нe“, така и „ще съжалявате“. Време беше да се маха от тези негостоприемни планини, където бяха чували името Хогбен. А дали само го бяха чували, или Закаев му намекваше нещо? По дяволите, да не би пък този негодник да се беше сдушил с Хък?! Важното беше, преди да се омете, да не забрави да си вземе обещаната торбичка с ароматичните корени.
Това овнешко наистина беше голяма вкусотия.
4. Нуку Хива
Хък продължаваше да лежи със затворени очи в креслото срещу Ана-Мария и с мъка преглъщаше угризенията си. Тя реши, че му е предоставила достатъчно време да вкуси от кашата, дето е надробил, сложи настрана тежкия том на Кант, сви крака под себе си, облегна се удобно на дивана и с невинния глас на любяща съпруга го попита:
— Е, скъпи, ще ми разкажеш ли най-сетне цялата история от игла до конец? С тези данни, дето ми ги отпускаш на час по лъжичка, съгласи се, че не мога да направя никакъв сериозен анализ. А виждам, че те мъчи. Така те човърка отвътре, че кръв ми капе от сърцето, като те гледам такъв. Хайде, скъпи, стегни се малко и изплюй камъчето.
— Трябва да ти призная, скъпа, че това, което знаеш досега, включително и оная бълвоч от Си Ен Ен, за съжаление е само капка в морето. Цялата дандания е доста по-заплетена дори от прословутото ми родословие, та и аз се обърквам, когато не я разказвам отначало.
Ана-Мария го гледаше с блеснали очи. Тя и нейният компютър много обичаха заплетените истории. Затова нетърпеливо го подкани:
— Нищо. Давай нецензурираната версия. И без това има достатъчно време, докато ни донесат китайската храна.