Докато вадеше дългия сух трън, забит като назидателен пръст в босата му пета, той машинално установи с периферното си зрение, че бе прозрачен, слънчев, приветлив ден, пропит от благоухания. Лошо поддържаното английско имение пустееше подобно на по-изисканите си събратя. Само обитателката на хралупата във вековния бряст отсреща му се блещеше между клоните. Горката, явно не бе свикнала често да се мяркат голи мъже в нейното владение.
Това беше другото неудобство на предвижването извън времето. Хък така и не можа да накара дрехите си да пътуват с него. Но пък умееше да внушава на разумните същества, че е облечен точно според ума и вкуса им. Колкото по им сечеше пипето от катеричката, толкова по-изискан им се струваше. Надяваше се да не попадне в замъка на някоя празноглава красавица. За тях си оставаше по-гол, отколкото майка го е родила. И на повечето хич не им пукаше.
Хък се измъкна от гъстия шубрак, осеян с трънки и глогинки, пристъпи, все още леко накуцвайки, на алеята и тутакси пред очите му изникна нескопосаното подобие на Тотли Тауърс. Хрумна му, че архитектът трябва да го е реставрирал на пияна глава. Или пък е имал силно развито чувство за хумор? Сметнал е, че безразборната смесица от стилове напълно ще подхожда на новия собственик. Трябва да е прочел в очите му, че според Скарлати английските имения си приличат като зайци. Дори тази долнопробна имитация обаче имаше свой дух и кожата му настръхна от уважение, когато се изтъпани пред нея — все едно, че стоеше пред покойния си приятел Пелъм Гренвил Удхаус.
През деня кучета и снайперисти в имението на Скарлати нямаше, но затова пък наоколо бъкаше от телохранители. Двама от тях дотърчаха леко задъхани, сграбчиха Хък грубо под ръка и го поведоха към парадния вход. Почетният му ескорт взе шумно да обсъжда на италиански как този навлек по бански се е промъкнал зад оградата, без да го засече охранителната система. Пред дверите на замъка бодигардовете го предадоха на друг чифт себеподобни с малко по-тесни вратове. Тази физиологична особеност явно им даваше достъп до кулоарите на резиденцията. Така най-сетне попадна в кабинета, където тържествено го сервираха на Скарлати, удобно разположен в кожено кресло с чаша уиски в ръка.
Хък приветливо му се усмихна, макар че прословутият контрабандист се оказа най-обикновен родоотстъпник. Беше се постарал да заличи всичко сицилианско в себе си. И прическата, и облеклото му недвусмислено показваха, че се мъчи да наподобява собственика на истинския Тотли Тауърс — достолепния сър Уоткин Басет.
— Кой си ти бе? — кресна родоотстъпникът.
Също като имението и неговата „легенда“ беше фалшива. Вместо любимото ситно, злобно, бледолико старче пред Хък войнствено се пъчеше едър, злобен, мургав нехранимайко — все едно, че Силвестър Сталоун се правеше на Джо Пеши или пък Шварценегер се представяше за близнак на Дани де Вито. Контрабандистът подминаваше с лека ръка факта, че само злобата никога не е достатъчна да имитираш някого. При това големите жаби, с които бе осеян ярко виолетовият му халат, не бяха жълти, както изискваше нетрадиционният вкус на бившия мирови съдия сър Уоткин, ами отровно зелени. Заради тях напомпаните мускули на Скарлати изглеждаха досущ като зелените хълмове на Африка. Пфу! Хък презираше липсата на въображение. И постоянно щъкащите очи на негодника бяха в същата жабешка тоналност, но излъчваха студ като фризери. Хък побърза да надникне в ума му и установи, че дъртият мафиот се е сепнал от младостта му и затова се разкрещя.
Домакинът с видимо удоволствие отпи от чашата си, взискателно изгледа Хък от горе до долу като донаборник пред медицинска комисия, претегли го на око и явно не се впечатли от едрото му телосложение, защото махна с ръка на телохранителите да си вървят. Очевидно реши, че купувачите му пробутват някое зелено адвокатче. Щом останаха сами, контрабандистът мигновено го стрелна изпод вежди с поглед, който сигурно използваше да пробива стени, и пусна втори не съвсем Удхауски откос от същия пълнител:
— Кой си ти бе, дявол да те вземе!
— Казвам се Хък Хогбен, но всъщност това не е вярно — рече Хък, като инстинктивно сключи ръце пред гениталиите си като футболист от „стената“ при изпълнение на наказателен удар. Натрапчивото чувство, че в очите на Скарлати е твърде небрежно облечен, му подсказваше колко чини тоя тип. Такива можеха да бъдат опасни. А единственото оръжие, с което Хък в момента разполагаше, бе възможността донякъде да контролира ума му. Бедничкият арсенал беше третото неудобство да пътуваш гол извън времето.