— Това не е вярно… сър! — строго уточни Скарлати.
Хък тъкмо реши, че за ужас на именития му съименник, композитора, създал ария ди капо, тоя тип просто си крещи по рождение, и ето че негодникът, натъртвайки на „сър“, изостави хамалския език и взе да се придържа към благородническата си маскировка. Навярно си въобразяваше, че тя повече подхожда на мебелировката, сред която се открояваше най-вече огромната му колекция от пеперуди. Остъклените табла заемаха всички стени в кабинета и нежните следи от пърхащи крилца, които острият поглед на Хък мигновено откри, ясно подсказваха, че притежателят на впечатляващата сбирка е забождал с топлийки експонатите, докато още са живи. Трябваше да внимава Скарлати да не го прибави към колекцията си от екологични папийонки.
— По-точно, не е съвсем вярно, сър! — бодро рапортува Хък. — Защото съм се раждал два пъти. Първия път, шест хиляди и шестстотин години след Потопа, това знамение остана почти незабелязано. То бе резултат от несподеленото извънбрачно увлечение на баща ми към Океана и тогава бях по-популярен с електронния си адрес: hoggben@ardes.vega.bg.
— Аха, значи това сте вие — машинално промърмори Скарлати вече с благия глас на Хък, но очите-фризери продължаваха да шарят на четири. Хък му внуши тези думи и представата, че той е легитимният купувач на ядрените бойни глави, които се продаваха с посредничеството на Скарлати. Ала професионалната деформация на контрабандиста на оръжие да не вярва на никого бе толкова силна, че едно просто внушение май нямаше да свърши работа.
След продължително колебание последва нов откос пак от родния сицилиански арсенал на Скарлати:
— И каква друга лъжа ще ми сервираш, господинчо, преди да те изхвърля собственоръчно?
Фамилиарното обръщение подразни Хък, но макар че наглият тип беше съвсем в категорията му, та дори и с цели десетина килограма по-лек, трябваше да задържи топката.
— Работата е там, сър, че когато баща ми отишъл на онова поклонение по повод поредната кръгла годишнина от Потопа, ме загубил на връх Арарат. Не му се сърдя, защото знам какво настава по време на такива чествания. Моят приятел Йордан Радичков го нарича суматоха, а Люси Станев — тютюмаха… Не ги познавате ли? Добре де, ако можехте да видите тогава какво беше в Ню Йорк по време на по-скромната 200-годишнина на американската революция…
И Хък му пробута направо в мозъка първата поговорка от шейсет и шеста страница на „Народни умотворения“:
Не гледай като теле в железница бе…
— !? — сключените катранено черни вежди на Скарлати, които рязко контрастираха на фона на посребрените му слепоочия, бавно, но настойчиво поеха под съвсем остър ъгъл към небесата.
— Не ви интересуват никакви революция ли? Моля да ме извините, сър! Макар да съм малко изненадан — рече Хък, като продължи да изтезава мозъка му с мъдрости.
Вятър те вее на бял кон…
— !!?
Чавка ти е изпила ума…
— !!!?
Я, бягай да пасеш…
— !!!!?
Хък реши да понамали темпото. С тая скорост, с която шеташе из главата му, най-много да му изхвръкнат очите, а той беше дошъл да сключи сделка. Добра сделка и за двете страни. Ама че странен тип беше тоя Скарлати! Маскировката по Удхаус никак не му подхождаше. Сигурно я беше получил наготово, но Хък не можеше да открие в главата му от кого, защото някои дялове от оскъдната му мозъчна дейност бяха здраво блокирани от инстинкта за самосъхранение.
За да му даде време да се съвземе, той продължи усърдно да разкрасява автобиографията си:
— Та моят проблем, сър, беше, че баща ми ме държеше в една стъкленица сред тоалетните си принадлежности. Според него това си беше много достойно място за един ембрион. Ама прадядото на Арам, предтечата на арменците, по погрешка отмъкна несесера му. Помисли човекът, че взема назаем гребен. Обаче при първия опит да си вчеше патриаршеското достойнство, той установи, че четката за зъби на баща ми не е с подходяща конструкция и като почтен гражданин след кратко двоумение я предаде в музея на Ной на връх Арарат. Моята стъклена обител, слава богу, не бе удостоена с такава чест. За щастие тя попадна в неговата кутия за семейни бижута. И така, сър, промоцията ми се позабави с хиляда петстотин и осемдесет години…
Не ти увира главата, а…
— Кога ще си затвориш най-после голямата арменска уста бе!? — ревна Скарлати и Хък млъкна.
Настана благодатна, неловка тишина. Всъщност неловка само за Хък, защото фалшивият бивш мирови съдия и настоящ контрабандист видимо се чувстваше съвсем уютно. Той просто злорадо се наслаждаваше на възникналата ситуация. Май вече подозираше, че хлапакът насреща му не знае паролата?