Хък бе открил в птичия мозък на негодника, че паролата е от едно старо издание на „Народни умотворения“. Ама, докато го зяпаше с презрение и си отпийваше от кехлибарената течност в чашата, Скарлати, който уж не беше белгиец, си мислеше само как развращава малки момиченца и Хък не можеше да се докопа до нея.
Чий ли още по-перверзен ум беше измислил тази парола? Главата с поговорките на тема „Глупост-безумие-простотия“ беше пред очите му. На шейсет и шеста страница обаче имаше петнайсет народни мъдрости и той ги подкара по ред, но засега безрезултатно. Проклинайки наум извратеното подсъзнание на Скарлати, Хък реши да печели време, докато все още може да удържа негодника мирен със силата на внушението.
— Та след повече от петнадесет века, сър, а ако трябва да бъда точен — в 679 година след Христа, ембрионът в стъкленицата или, с една дума, аз бях пренесен по време на поредното преселение на арменците на Балканския полуостров заедно с цялата кутия за семейни бижута и номиналната ми майка случайно ме глътна. Така се родих повторно и, надявам се, завинаги. Колкото и да звучи нескромно, сър, този път знамението, декорирано с цезарово сечение, не остана незабелязано. Напротив — с гръм и трясък заедно с мен се роди цяла държава. Трябва да призная, че тя не е фигурирала винаги и на всяка карта. Така че, ако не сте я чували, не се притеснявайте.
— Аха, „Кинтекс“ — в сладострастен унес промърмори негодникът и дори се облиза.
— Позволете ми да ви поздравя за географската ви осведоменост, сър — искрено възкликна Хък и тутакси се възползва от доброто разположение на духа му, породено от сладкия спомен за неговите български колеги — доскоро официални държавни контрабандисти:
Мислиш като кон на празна ясла…
Изглежда беше отслабил силата на внушението, защото следващият картечен откос на Скарлати го прикова към стената:
— Я си дръж езика зад зъбите и кажи паролата!
За миг Хък се поблазни да изпълни първата заповед, но фелдфебелският вид на бившия мирови съдия сър Уоткин Басет Фалшиви го вразуми. Той тутакси му внуши представата за балата пари, които го очакваха, и Скарлати се успокои.
— Тя, работата, е малко объркана, сър. Съдбата не беше много благосклонна към моя, така да се каже, непорочен приносител. Пастрокът на втората ми майка, който ми се пада нещо като доведен дядо — също като вход 2-А в жилищен блок с един вход…
Хлопа ти дъската…
Нищо. Само веждите му си играеха своята игра.
— …та пастрокът значи обяви последния притежател на стъкленицата, нещастния потомствен златар Магърдич, за мой баща, какъвто той в известна степен си беше, тъй като оплоди мама Ахинора, подарявайки й стъкленицата за Великден…
Фелдфебел, фелдфебел, ама челюстта му провисна, сякаш старият мръсник попадна на свръхспециална порнокасета.
— …Е, тя не знаеше, че е Великден, защото още не беше християнка, но набеденият ми баща си беше православен, понеже арменците приеха християнството доста по-рано от българите — още в III век. Магърдич наистина беше потомствен златар, но нали знаете, потомството се изражда, сър. Та татко Магърдич си мислеше, че подарява фалшива перла, а пък мама Ахинора я глътна като рядък ориенталски деликатес…
Седиш, седиш, па речеш на магарето „чуш!“…
Трябваше да побърза, защото челюстта му взе да се връща на мястото си. Скарлати възприемаше внушенията бавно. Мозъкът му не беше свикнал да работи толкова интензивно на отвлечени теми и се нуждаеше по-често от кратки почивки, за да се съвземе.
— В края на краищата, сър, вторият ми баща официално беше набеден за такъв пред цялото племе. Той не успя да разсее недоразумението с непорочното зачатие и в яда си реши да ползва исконното си право да ми даде име. Така станах Хампарцум Магърдич Хампарцумян. Сам разбирате, сър — прекрасно отмъщение, защото никой на триста мили наоколо (с изключение на арменците, говорещи западното наречие) не можеше да го произнесе отведнъж. Наистина след години шантавото ми име щеше да бъде напълно достатъчно тутакси да ме назначат в Българската национална телевизия, защото там като видят такова име, направо, с извинение, се посират и, хоп, веднага те вземат на работа. Нали се сещате: Хачо Бояджиев, Радинела Бусерска, Трендафилка Немска… Ама кой ти мислеше в ония времена за телевизия.
Три пъти рязах, пак късо излиза…
Челюстта на Скарлати с трясък се върна на мястото си, но сега пък щъкащите му очи изхвръкнаха от изумление. Хък откри, че той се страхуваше. Не от него, а от доставчика. Още от времето на НКВД и КГБ Скарлати имаше алергия към славянските имена. А за него всяко име, завършващо на „ов“ или „ски“ беше славянско. Наложи се пак да му тикне под носа камарата от долари.