Лъвицата беше кривнала от правия път. Тя никак не искаше да се карат. Ана-Мария искрено жадуваше да си поговорят задушевно, като приятели.
— Сър Арчибалд — поде отново тя.
— Наричайте ме просто Арчи. Това „сър“ в Америка понякога има подигравателен оттенък — заоправдава се Арчибалд Донахю-Стивънс.
— Добре, Арчи. А ти можеш да ме наричаш госпожа Хогбен. Боли ли те много?
Вродената й доброта просто струеше от загрижения въпрос, но лицето на Ана-Мария запазваше каменното си изражение.
— Поносимо е. Изглежда сте ми дали някакво лекарство.
— Да, Арчи. И веднага, щом свършим, ще ти оправя ръцете. А сега ми кажи защо ме излъга?
— Изобщо не съм ви лъгал, госпожо Хогбен — неочаквано безстрашно се възмути Арчи. — Аз просто стриктно спазвах инструкциите на господин Хогбен.
— Защо?
Физиономията на Ана-Мария въплъщаваше строгостта на американската съдебна система.
— Как защо, госпожо? — почти проплака Арчибалд Донахю-Стивънс. — Макар вие да давате парите, договорът ми е с господин Хогбен. Като всеки почтен бизнесмен, аз само се стремя да спазвам постигнатото споразумение.
Тя го изгледа продължително.
— А в този договор има ли някоя допълнителна клауза, която на мен не ми е известна, Арчи?
— Не знам, госпожо. Нима не сте го чели?
Ана-Мария не го удостои с отговор. Само лекичко го одраска по голите белоснежни крака.
— Внимавай, Арчи. Сега ще задам въпроса по друг начин и искам добре да си помислиш преди да ми отговориш! Имахте ли с господин Хогбен някаква допълнителна устна уговорка?
По лицето на Арчибалд Донахю-Стивънс за миг пробяга сянка. После той бързо стигна до извода, че не си заслужава да се подлага на такива унизителни мъки заради побъркания си клиент, който по някакъв мистериозен начин се бе сдобил с още по-шантава любовница. А на всичко отгоре тия две абсолютно откачалки се натискаха като бесни да имат дете. Единственото нормално нещо в тях, заоправдава се Донахю-Стивънс пред себе си за очертаващото се предателство, бе, че плащаха добре.
И двамата!
— Трябва да ви призная, че сте права, госпожо. Но имайте предвид, че не е моя работа, дето господин Хогбен не ви е уведомил за устната ни уговорка.
— Съгласна съм. Кажи каква беше тя — малко поомекна Ана-Мария.
— Всъщност парите, които ни давате, съвсем не са толкова много, госпожо, защото една трета от тях отиват да плащаме на подизпълнителя.
Очите на Ана-Мария светнаха.
Най-после се появи следа.
— Я, ми кажи какъв е този подизпълнител, Арчи?
— Нашата дъщерна лаборатория в Англия, госпожо.
— Виж какво, Арчи — развълнува се Ана-Мария. — Я, не ме карай да ти вадя думите с ченгел от устата, че пак ще се ядосам. Разкажи ми простичко, ясно и стегнато като твоя велик сънародник Уилям Шекспир: какво правят хората ти в тази дъщерна лаборатория в Англия?
— Практически експерименти, госпожо — тутакси се отзова сър Арчибалд. — Докато тук, в Сиатъл, ние симулираме оплождането в компютрите, там правят реални опити с истинските материали.
Ана-Мария чак потрепери. Въпросите напираха в нея като снежна виелица, но тя се въздържа и не го прекъсна. Само нервно го сръга в ребрата и Арчи веднага продължи:
— Още първият опит с реалното оплождане беше успешен, госпожо, но за съжаление ембрионът не можа да се развие, защото оплодената яйцеклетка живя само няколко часа. — Тя го слушаше ужасена. — Всички следващи опити дори не можаха да повторят оплождането. И още след втората несполука господин Хогбен строго ми забрани да ви разкривам каквото и да било за дейността ни в Англия. Той дори обяви, че ще изтреби целия персонал, а после взе да плаща за мълчанието на агнетата.
— Арчи, ти искаш да кажеш… — бавно поде Ана-Мария докато умът й бясно анализираше новите факти и тутакси обличаше съмненията й в ясно формулирани въпроси, — че на господин Хогбен от много време му е известно как от цялата тази работа нищо няма да излезе, но той плаща на теб да си мълчиш, а на центъра — да се върти ей така, на празни обороти.
— Да, госпожо.
— Ще те убия — импулсивно рече Ана-Мария и застрашително му се озъби.
— Защо мен, госпожо? — панически проплака Арчи, който вече ужасно съжаляваше, че си призна толкова лесно. — Убийте господин Хогбен.
— Да. Прав си. Него ще убия.
Двамата се умълчаха. Като видя, че мъките му скоро няма да свършат, Арчи се престраши и плахо я попита:
— А сигурна ли сте, че изобщо трябва да убивате някого, госпожо?
— Какво имаш предвид, Арчи? — машинално отговори на въпроса му с въпрос Ана-Мария. Умът й нещо беше зациклил на едно място.
— Ами, без да се бъркам в… семейния ви живот, имам чувството, че господин Хогбен стори всичко това от ъъъ… как да го кажа, ами от любов към вас, госпожо. Всъщност той много държеше вие никога да не разберете, че тази работа с оплождането е безсмислена, защото явно е обречена на неуспех. Последната ни надежда беше да облагородим генетичната структура на тринайсетия хромозом, но той не ни разрешава да направим практически експеримент, защото се страхуваше от нов провал. И понеже вече сме изчерпили теоретичните възможности…