Компанията с малко странното име „Прозрение“ бе регистрирана в Женева и ползваше услугите на дузина банки по целия свят. След като проведе точно толкова телефонни разговора, Хък установи, че никой не беше виждал клиента си в очите. В днешния побъркан свят всички делови взаимоотношения се обслужваха от компютрите.
Един от чиновниците все пак си спомни, че е обслужвал анонимната дама по видеотелефона, и описа очите на Мишел Пфайфър, усмивката на Мерил Стрийп и чертите на Шер. Хък прокле техническия напредък и се замисли какво да прави по-нататък. Това, че никой не познаваше лично най-големият търговец в Интернет всъщност беше и хубаво, и лошо. Хубавото бе, че тази потайност и описанието напълно подхождаха на Ана-Мария. Просто нямаше начин да не е тя. Лошото бе, че в издирването й Хък се върна там, откъдето бе тръгнал.
Бавно навлизаше във форма, защото пропиля още няколко часа, докато се сети за Пакеекее. Мили боже, помисли си Хък, та нали старият шаман бе създателят на модерното изкуство! Ана-Мария сигурно не се бе стърпяла и често го посещаваше. Хък се материализира в далечния край на плажа, за да не плаши стареца. Без да се замисля за последствията, той се шмугна под пороя от падащи камъни и хукна към пещерата по ослепително белия пясък.
Още от входа задъхано поздрави Пакеекее с „Каоха“ по местния обичай и тутакси продължи в скоропоговорка:
— Таоа, да си виждал тия дни Ана-Мария?
— Какво се е случило, приятелю — разтревожи се Пакеекее. — Нима моята Потовахине е пострадала?
Хък се свлече на каменния под и прегърна коленете си.
— Не, Таоа. Предполагам… надявам се, че е жива и здрава. Тя е толкова силна… — и духовно, и физически, — че никой не може да й навреди. Моля те, кажи ми кога я видя за последен път?
Той гледаше стария шаман плахо, като кученце, което не знае дали господарят му ще го погали бащински по главата или ще го срита. От една страна, се страхуваше от отговора, а от друга — се сети за дузината необичайни въпросите и смътни подозрения около Пакеекее, които бяха възникнали в главата му след последната им среща.
— Ами трябва да има десетина дни, откакто не съм я виждал, Кахануи — бавно отвърна Таоа, като повдигна вежди, сякаш се чудеше кога бе минало времето.
За него то май нямаше значение.
— Таоа, моля те, припомни си! — настоя Хък. — Ана-Мария мяркала ли се е тия дни на острова? Нали си спомняш кога бяхме заедно при теб за последен път да търсим силозите за изстрелване на междуконтинентални ракети? Идвала ли е след това?
— Разбира се, Кахануи. Още на другия ден тя се върна и не ме остави на мира, докато не я научих как се отглеждат вълшебните цветя — текнаха най-сетне спомените на загадъчно усмихнатият Пакеекее. — Пребродихме целия остров на длъж и шир. Беше много приятно да се разхождам с моята Потовахине сред паството си — гордо извиси ръст той. — Дори й показах изоставеното селище на човекоядците. Нали го знаеш? Онова в дъното на долината. А няколко от най-заслужилите ми питомци й изнесоха специално представление. Не онова, за туристите! Демонстрираха й истинския жертвен ритуал, неподправен с модерни глупости. Само дето печеното месо не беше човешко, а свинско — в гласа му сякаш се мярна някакво съжаление, но Хък го отмина. Той попиваше с кожата си благодатните сведения. — Да знаеш, моята Потовахине много се интересува от полинезийските легенди, митове и обичаи. Най-вече проявява любопитство как е протекъл сблъсъкът на културите при най-ранните посещения на белите хора по нашите острови.
Хък се тръшна като умрял на пода. Разпери ръце и крака като в оная знаменита рисунка на Леонардо и въздъхна тежко. За първи път от две седмици насам всички фибри на тялото му се отпуснаха в неописуемо блаженство и той почувства как милостивите заоблени камъни и белият пясък под него жадно попиват натрупаната безмерна мъка и огорчение. Майката-природата, тази най-голяма кофа за боклук, великодушно прие отрицателната му енергия. Духът му се възраждаше за нов живот. Ана-Мария беше жива и здрава и не бе напуснала Земята! Той беше голям глупак. Цели две седмици му трябваха, докато се досети да я потърси при Пакеекее.
— Добре ли си, Кахануи? — старецът се бе приближил и го гледаше с любопитство.
— Добре съм, Таоа. Много съм добре даже! Ти ми действаш като балсам на душата.
— Нали за това са таоа на този свят, Кахануи — пак се усмихна Пакеекее.
Хък се надигна и седна. Имаше нещо в тази тайнствена усмивка на шамана. След като го изгледа продължително, сякаш искаше да го хипнотизира, Хък внимателно го попита: