— Но така ще загубим много време, Таоа! — възкликна Хък и тутакси се сети какво трябва да направи. — Добре. Съгласен съм с теб, Таоа, но бързо трябва да те науча да се предвижваш извън времето.
Пакеекее се засмя:
— Едва ли ще успееш да ме накараш да се движа по-бързо, отколкото и сам мога, Кахануи!
Хък започна да съжалява, че се е съгласил да приеме помощта му. С какво ли можеше да му помогне старецът?
— Таоа, става дума за нещо друго… — опита се да каже той и млъкна слисан.
Пакеекее изчезна от дъното на пещерата и в следващия миг се появи на входа.
— Така добре ли е? За това ли ставаше дума?
Широкото лице на полинезиеца грейна в усмивка, която щедро разкриваше здравите му, бели като перли, зъби, недокосвали индустриална захар и консерванти. Хък не вярваше на очите си.
— Таоа, твоята Потовахине ли те научи? — взе да гадае той, объркан.
— Не, аз винаги съм можел, Кахануи. Наистина бях загубил умението си, докато се опитвах да вникна във вашите религии, но щом се върнах към тики и способностите ми се възвърнаха.
— Извинявай, Таоа, ама да не ме будалкаш нещо? Някой друг полинезиец може ли да прави това?
— Да. Всички таоа от край време владеят изкуството да се надбягват с вятъра.
Хък още не можеше да дойде на себе си.
— И откъде според тебе е дошла тази способност?
— От тики. — Пакеекее искрено се радваше на изумената физиономия на Хък. — Ти дори не подозираш, но тики също произхождат от Нищото като теб, баща ти и вашия Господ, Кахануи. Те са братя. Нищо, че вие сте провъзгласили вашия Господ за единствен тики.
— Чакай малко, Таоа. Ти за твоите езически божества ли говориш или за някои други тики?
— Можеш да ги наричаш както си искаш, Кахануи, но това не променя нещата. Тики са си тики.
— И кои са тики? — настоя за по-ясен отговор Хък.
— Тики са народът на Нищото. Тики са създателите на материалния свят. Тики направляват съдбините на хората чрез своите Таоа.
Обикновено Хък беше свикнал той да мъти главите на хората и сега започна да разбира какво изпитват ония нещастници от другата страна на барикадата. Пакеекее гордо го попита:
— Кой мислиш ни е довел на тези острови? А кой преди това отведе нашите прадеди в земите, които вие наричате Южна Америка. Ти не му вярвай толкова много на твоя приятел Тури, дето преди години живееше в тази пещера. Той е добър човек и по своему е съвестен учен, но макар да кръсти сала си „Кон Тики“, Хейердал отказва да проумее някои истини. А истината е, че много таоа извършиха тези подвизи с помощта на тики. Това е.
Силуетът на Пакеекее се мержелееше пред очите на Хък като някакъв исполин на входа на пещерата. Дали контражурното осветление засилваше ефекта, или Таоа някак си се бе извисил, докато гордо произнасяше своята реч?
В душата на Хък плахо избуя надежда, че с помощта на шамана може и да се справи със стария Хогбен.
— Таоа, моля те да дойдеш с мен. Налага се спешно да посетим баща ми — изплю най-сетне Хък камъчето, което Таоа нежно му тикаше в устата от сума време.
— Води ме, Кахануи — простичко рече Пакеекее, като пак сложи ръка на рамото му, но този път го стисна с неподозирана сила, сякаш се боеше Хък да не вземе тутакси да хукне през глава. — Аз ще те следвам. Отдавна искам да срещна с твоя баща. Но първо трябва да те науча да пренасяш със себе си малки неодушевени неща. Не бива да ходим при баща ти с празни ръце. Пък и е крайно време да престанеш да се разхождаш гол по света — засмя се шаманът. — Дори и полинезийците покриват срамотиите си.
Хък го гледаше глупаво. Той вече на нищо не вярваше или по-скоро усети, че се изпълва с някаква огромна, непозната вяра.
Урокът им отне няколко часа.
Хък не се представи като много схватлив ученик и според отколешната полинезийска традиция Таоа го скъса от подигравки. Най-смешно му се струваше, че Хък не може да пренесе цял ананас дори на пет метра. След всеки „скок“ Хък здраво стискаше в ръка само снопчето с листа. По едно време ананасът се появи, но в толкова гротесков вид, че приличаше на череп, наяден от човекоядци. Таоа се превиваше от смях.
Постепенно Хък възстанови кондицията си, настроението му се оправи и той взе да се хили заедно с приятеля си. Колкото повече ананасът заприличваше на себе си, толкова по-горд ставаше Хък. Започна дори да сменя плодовете, защото между злощастните опити и злъчните подмятания на Таоа си похапваше от тях.