Хък се усети, че всъщност Таоа ловко го подлагаше на страхотна терапия. Старият хитрец му разкриваше умението си на час по лъжичка, за да имат повод да се кикотят като хлапета, надничащи през ключалката на женска баня. Така всеки от тях набираше душевна сила и самочувствие. Та нали щяха да се нуждаят много от тях в предстоящата битка.
21. Най-слабият мач за сезона
Кабината на асансьора, потънала в непрогледна тъма, беше долу, в дъното на шахтата. Старият Хогбен не очакваше или не приемаше гости. Пакеекее и Хък се сбутаха като слепци в тясното преддверие, докато пипнешком търсеха вратата към бащините му покои.
Хък почувства как го полазват ледени тръпки. Трябва да бяха от студа, въпреки че Пакеекее му даде на заем една бяла тениска с надпис „Чикаго Булс“ и лъскави тъмносини боксьорски гащета с бели кантове — най-хубавите си европейски дрехи в гардероба. Макар и бос, Хък спокойно можеше да мине за Лари Бърд в някой колеж. Та нали повечето хлапета само бяха чували за баскетболната легенда.
Щом очите им взеха да долавят мъждукащото сияние изпод прага, Хък понечи да нахълта, както обикновено, но Таоа го изпревари и вежливо почука. Недоумяващ, Хък се опита да го изгледа с укор за това раболепничене пред баща му, но не можа да зърне дори белите зъби на Пакеекее.
Отвътре се дочу гласът на Освалд:
— Някой чука.
— Нека си чука — промърмори старият Хогбен.
— Да си чука — съгласи се папагалът.
Хък грубо натисна дръжката на вратата, но срещна неочаквана съпротива. Като никога беше заключено?! Двамата можеха да се появят направо в хола, но не знаеха точно къде е старият Хогбен в този миг и дали наоколо не се мотае още някой. Имаше вероятност неволно да попаднат в нечии обятия, а Хък не си падаше много по прегръдките. Особено с баща си! Той се извърна рязко, при което носа му се заби в бузата на Пакеекее, и нервно прошепна:
— Следвай ме.
Прехвърлиха се в спалнята на Хогбен. Тук, слава богу, беше светло, но огромното легло заемаше толкова много място, че по неволя се озоваха върху него. Хък се претъркули, за да стъпи на пода в по-прилична поза, и усети, че премазва нечие тяло под завивката. Той изчака Таоа да го последва. После внимателно се приближи до възглавницата. Върху нея бяха разпилени буйни, гарваново черни коси. Кой знае защо, те му се струваха страшно познати. За миг се поколеба, но като видя, че Пакеекее му пази гърба, Хък отметна леко завивката. Под нея спокойно спеше Нейно Височество, принцеса Айша ибна Абу Насър Ал-муминин. Дори сложното акробатично упражнение, за което тя бе послужила като тепих, не я бе разбудило.
— Това Нуикаумеаматератавахине ли е, Кахануи? — тъжно попита Пакеекее.
— Да, Таоа — тихо отвърна Хък. — Или по-скоро някакво нейно копие.
— Само тики знаят още колко изненади ни е подготвил баща ти? — дълбокомислено рече Пакеекее.
Хък изобщо не си представяше така решителната битка. Баща му се гавреше с тях. Бесен, понечи да се втурне в хола, за да се изправи като мъж лице в лице с него, но Пакеекее го възпря:
— Почакай малко, Кахануи. Първо трябва да разберем какво оставяме зад гърба си. Опитай се да разбудиш Нуикаумеаматератавахине.
Хък си призна, че Таоа има право и разтърси арабската принцеса. Едва след минута, когато спря да я раздрусва от страх да не я нарани, тя даде някакви признаци на живот. Отвори очи, надигна се, седна в леглото и тръсна глава да оправи косите си. После стана и, без да им обърне никакво внимание, взе беззвучно да играе утринната си гимнастика. Погледът й бе лишен от живец, а движенията — бавни и някак унесени. Тя не беше човек, а зомби.
— Само тялото е нейно — замислено рече Пакеекее. — Душата й е при тики.
Зомби-принцесата завърши стандартната серия от упражнения и се отправи към вратата. Двамата приятели безмълвно я последваха. В коридора се наложи да спрат, защото тя влезе в тоалетната. Хък тъкмо се накани да попита Пакеекее какво ще правят сега, като по този начин косвено признаваше водачеството му, когато от хола до тях достигна гръмогласното подканяне на стария Хогбен:
— Няма нужда да стоите в коридора като изпъдени. Можете да влезете!
Пакеекее тръгна напред и Хък се завлачи подире му, обезкуражен от досегашния резултат. Баща му поведе още в самото начало поне с шест на нула. Както вървеше, имаше опасност да ги направи за смях на собствения си терен.
— Я виж, Освалд! Синът ми ти води цветнокожо другарче да си играете! Да беше докарал и цялата джунгла — обърна се той към Хък.
— Ех, джунглата… — с носталгия изпъшка папагалът, докато кимаше като метроном.