За първи път, опиянени от щастието, че отново са заедно, докато яростно и всепоглъщащо се любеха, Хък и Ана-Мария разговаряха:
— Защо не ми каза за английската лаборатория?
— Страхувах се да не си отидеш!
— Глупак!
— Знам.
— Онзи ден, докато спеше пиян като пън, ти взех нова проба от спермата.
— Мръсница!
— Беше ми хубаво.
Дотук им стигнаха силите словесно да общуват и те побързаха да се оставят да ги завладее езикът на телата им.
Слънцето беше залязло, когато излязоха да потърсят стария вълшебник. Изпружил дългите си хилави крака, той седеше на брега на океана и, отметнал глава назад, се взираше в настъпващата нощ след тежък ден. Пакеекее ги усети и, без да се извръща към тях, подхвърли:
— Знаеш ли, че в хладилника на баща ти имаше още няколко стъкленици?
— Да — кимна Хък. — Трябва да са били моята, на сестра ми Шуин и на Ева.
— Прав си — съгласи се Таоа и бръкна в торбичката на врата си. — Ето ги.
Хък пак зяпна. В последно време май придобиваше глупави навици. В широката като лопата длан на полинезиеца спокойно се въргаляха няколко човешки съдби.
— Ти си ги задигнал?
— Временно лиших баща ти от властта върху вашите души — равнодушно рече шаманът.
Той внимателно ги изсипа на белия пясък и пак се вторачи в синьочерното небе.
— Но те са четири, Таоа — възкликна Ана-Мария.
— Да. Четвъртата е на баща му. Въпросът е сега какво да правим?
Тримата се умълчаха, дълбоко замислени за безграничната власт върху участта на семейство Хогбен, която се бе изсипала на главите им като манна небесна. Бяха вперили погледи в морното дихание на океана, ширнал се пред очите им чак до хоризонта…
…А той бе само частица от безкрая на Вселената.
Крайбрежният риф отнемаше силата на моравочерните океански талази и до брега на залива като милувки на мечок достигаха само малки вълнички, които нежно и упорито им миеха краката. Надиплената водна повърхност закачливо проблясваше в оскъдната светлина на здрача. Съдбата пак се беше пошегувала с тях, като им стовари на плещите огромна отговорност.
— Ти си добро момче, Кахануи — наруши мълчанието Таоа, като не откъсваше очи от небесната игра на светлинки и сенки. Първите звезди вече изгряваха на небосклона. — А наясно ли си какво всъщност искаш от живота?
Хък трепна.
— Де да беше така, Таоа.
Той съвсем се вглъби в себе си. Ана-Мария лежеше на пясъка и с интерес очакваше отговора му. Тримата вече приличаха досущ на скулптурна група от трийсетте години: „Съветски юноши мечтаят за космически полети“.
— Да знаеш само колко пъти съм си задавал този въпрос, Таоа. — сякаш на себе си рече Хък. — Животът е нещо, което ни е дадено по законите на случайността и се налага по някакъв начин да го живеем. Никой не ни е питал дали го искаме. Случвало ми се е да ми дойде до гуша от него, но баща ми ме е лишил дори от правото да умра.
— Не е той — дрезгаво подметна отнесеният нанякъде Таоа. — Баща ти има власт само над материалното ти тяло. Твоята душа не му е подвластна.
— Струва ми се, че си противоречиш, Таоа — внимателно се възпротиви Хък. Той още помнеше клетвата никога вече да не обижда Пакеекее. — Преди малко каза, че поне временно си отнел властта на баща ми върху нашите души.
— Та нали в такъв случай Хогбен щеше да излюпва от тия дрънкулки на пясъка само нещастни зомбита, Таоа? Като онази… — намеси се и Ана-Мария, подтиквана от неизтлялата ревност, но се запъна. — Като онова момиче…
— Всяка човешка душа блуждае във всемира, деца мои. Тялото е само неин тленен приемник. Временно убежище на душата. Благоволението на Нищото е магията, която позволява или забранява на душата да се настани в някое материално тяло. А бащата на Кахануи донякъде разполага с благоволението на Нищото.
Вглъбените очи на шамана отразяваха океана.
Вече възвърнал душевното си равновесие, Хък се почувства неловко. Макар да осъзнаваше сериозността на момента, изведнъж го досмеша. Мразеше да му мътят главата с разни бабини деветини. За него прословутото Нищо не значеше нищо. То по-скоро беше олицетворение на ужасния характер на баща му. Подобно на мнозина синове на натурализирани граждани на САЩ от латиноамерикански произход Хък мразеше да му напомнят за истинската му родина, която никога не бе виждал. Изневиделица го напуши истеричен смях като си представи как прословутото Нищо заема мястото на звездите в хороскопите на гадателките. Хубав каламбур се получаваше.
— Искаш да кажеш, Таоа, че съдбата ни е заложена в нашите гени и се управлява от всемирните сили? Нещо като астрологията, само че в твоята версия ролята на звездите се играе от Нищото. Тогава излиза, че…